Андрю Клаван - Нито дума

„Стой спокойно! Не им позволявай да видят… Не…“

Застина на мястото си. Онова, което я караше да се разхожда нервно, все още се движеше в нея, направо подскачаше. Агата си пое дълбоко дъх и се опита да го успокои.

„Просто не са ме наблюдавали известно време — помисли си тя. — Затова и проклетият телефон не звънна. Или пък камерите са се повредили. Или пък не са изпитали подозрения към един прост водопроводчик. Затова.“ Имаше много причини, основателни причини да не се обадят и да я заплашват, както направиха при идването на Били Прайс…

Но пък Д’Анунцио можеше въобще да не е ченге. Можеше да е един от тях. Дори Прайс можеше да е един от тях.

Агата вдигна ръка и разтърка челото си. Главата я болеше. Къде беше Нейтън? Трябваше да се срещне с похитителите в девет. Защо не се прибираше? Защо не водеше Джесика у дома?

И защо проклетият телефон не звънна?

Онова нещо, което я караше да се разхожда нервно, заподскача из вътрешностите й като мексиканската мишка в рисуваните филмчета на Джеси. Аги искаше да се удари по корема, за да го спре. Искаше й се да започне да си скубе косата. Искаше да изтръгне всички ужасни въпроси от ума си. „Детектив Д’Анунцио е там навън — повтори си тя. — Заедно с другите детективи. Те ще спасят бебето ми.“

Застана разтреперана до библиотеката и се опита да не заплаче. Не искаше да я видят как плаче. Уплаши се да не изпадне в истерия. Трябваше да се съсредоточи. Тя се замисли за Д’Анунцио. Младо, интелигентно лице. Наблюдателни очи, на които можеш да се довериш. Глас на ченге. Въпроси на ченге.

„Как изглежда Джесика? На колко години е? Ами похитителите? Нещо, което да подсказва къде се намират? Шум по линията? Случайно изпусната дума?“

— Случайна грешка — прошепна Агата.

Откъде детективът знаеше името на Джесика?

Стомахът й се сви, коленете й омекнаха и тя се подпря на библиотеката.

Беше ли му казала името на Джесика? Не можеше да си спомни. Не. Или пък му го беше казала. Нямаше никакъв спомен. Може да го беше казала на Били Прайс. Да, разбира се, точно така. Само че, докато го избутваше към вратата, бе прекалено паникьосана, за да се сети за това.

„Дъщеря ми беше отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията.“

Да, но…

Да, веднъж Прайс видя Джесика пред асансьора и Агата ги запозна. Беше му казала, че името на дъщеря й е Джесика. А после, когато Прайс се бе обадил на детектива, вероятно той го бе попитал как е името на момиченцето. И Прайс му е съобщил, че се казва Джесика.

Но дали Д’Анунцио не трябваше да попита и нея? Поне за да потвърди името на детето. Би трябвало да я попита: „Казва се Джесика, нали?“.

А това пък водеше до още един интересен въпрос: защо шибаният телефон не звънна, докато той беше тук?

Агата не можеше да стои на едно място. Заразхожда се колкото се може по-бавно. Тръгна към спалнята. Очите й се стрелкаха от място на място: масата, лампионът, вратата, телефонът…

— Нейтън — каза тя тихичко.

Къде беше той? Защо още не се бе върнал? Трябваше да се срещне с тях в девет. Да им каже онова, което искаха да узнаят, и…

Не мърдай! Бам!

И те щяха да му върнат Джесика. Това вече трябваше да е станало. Нейтън трябваше да се е прибрал. Беше почти… Агата погледна часовника си. Беше почти…

Тя спря и застана в коридора. Пред нея имаше две врати — спалнята вдясно и…

Десет, помисли си тя. Почти десет. Стрелката се премести на дванадесет. Точно десет часът.

Тръгна по коридора. Опита се да върви спокойно. Една стъпка, две стъпки… Всеки момент сега…

Зави наляво и влезе в банята. Запали лампата и застана до мивката. Трябваше да направи нещо, за да не я заподозрат. Тя взе кърпа от шкафа, пусна водата и я намокри. Всеки момент…

„Господи!“ — помисли си тя, когато се видя в огледалото. Лицето й беше пепеляво. Рижавата й коса висеше на влажни от потта кичури. Кръглите й бузи бяха изпъстрени с червени петна, а устните й — почти бели.

„Сякаш съм болна от седмици.“

Агата започна да бърше лицето си с треперещи ръце. Съсредоточи се върху ъгълчето на окото си, сякаш там имаше нещо, което я дразнеше. Действаше бавно и внимателно. Трябваше да си остави достатъчно време, докато…

— Хайде де — прошепна тя. — Давай. Време е.

Избърса окото си и се наведе към огледалото.

— Хайде — повтори тя. — Давай.

И тогава го чу. Точно навреме. Десет и една минута.

Започна като ниско ръмжене. После серия от влажни гърлени прокашляния. Накрая започна да плюе.