Андрю Клаван - Нито дума

Конрад изстена и си погледна часовника. Стомахът му се сви. Девет и три минути.

Той пристъпи напред и чу силен звук.

Часовникът на кулата заби шумно и тържествено. Конрад вдигна очи към часовниковата кула.

Беше точно над него. Огромен мраморен блок с осветен циферблат. Малката стрелка се намираше на девет, а голямата сочеше точно дванадесет.

Часовникът изоставаше.

Все още имаше време!

В същия миг черен силует мина зад осветения часовник.

Конрад се запрепъва към вратата на часовниковата кула. Отвори я и пристъпи в тъмнината. Тясно извито стълбище се издигаше към нищото. Конрад се хвана за перилата и започна да се изкачва.

Скърцаше със зъби и се мъчеше да преодолее болката в коляното си. Влачеше десния си крак зад себе си. Струваше му се, че влачи циментов блок със светкавица вътре. Главата го болеше от шумното биене на часовника.

„Нито минута. Нито секунда.“

„Все още имам време.“

Закатери се по последните стъпала. Над него се намираше отворът, който водеше към помещението с часовника. Той мина през дупката и пристъпи напред.

Последният звън разтърси малката кабина на механизма. Конрад усети вибрациите в цялото си тяло. Почервенелите от залеза облаци се появиха пред очите му и затрептяха. Той затвори очи и се помъчи да ги пропъди. Ударът на часовника бавно замря. Конрад стоеше с отпуснати рамене и дишаше тежко. Пред него, в средата на стаичката, се въртяха колелца и механизми. Лостът, който движеше стрелките на часовника, се повдигна. Минутната стрелка се премести с леко бръмчене.

Мъжка сянка излезе иззад циферблата.

— Рискува доста, докторе — каза той. — Часовникът ми показва почти девет и пет.

— Часовникът ти избързва, Спорт — отвърна Конрад.

Все още беше задъхан, но се опитваше да контролира гласа си. Спокоен. Авторитетен. Лекарски.

Спорт се ухили.

— Часовникът ми избързва — повтори той. — Това ми харесва. Часовникът ми избързва.

Внезапно червена светкавица проряза дясното око на Конрад. Той извърна лицето си настрани. Светлината намаля до жълтеникав блясък. Спорт беше запалил кибритена клечка и я поднасяше към цигарата си.

На светлината на клечката, Конрад видя ясно похитителя. „Господи, толкова е млад — помисли си той. — На двайсет и няколко, най-много трийсет.“ Слаб и стегнат, в джинси и сако от туид с кръпки на лактите. Изглеждаше дори хубав, с кръгло момчешко лице и гъста кестенява коса, която падаше над очите му. А в очите му светеше свирепа интелигентност. Бяха очи на артист или студент, или…

Спорт духна клечката и върху лицето му падна сянка.

— Какво има, докторе? Изглеждаш ми изтощен. Не си бързал заради мен, нали? — Той се засмя.

Конрад не отговори.

Спорт махна с цигарата си към него.

— Само се шегувам, докторе. Не се шашкай. Казах ти го и преди: с мен нямаш проблеми. Наистина.

Конрад продължи да мълчи. Помъчи се да диша по-равномерно. Изпъна рамена. Спокойният лекар.

Спорт се захили отново, този път малко по-нервно.

— Добре, добре, значи не искаш да си побъбриш с мен, господин психиатре. Направо ме смаза. Не мога да се справя с мълчанието ти. Та позволи ми да те попитам следното: кой е шибаният номер? Имам предвид, щом не искаш да си приказваме, да се захващаме за работа тогава.

Конрад заговори бавно и спокойно.

— Къде е тя? Къде е дъщеря ми, Спорт?

Въпреки тъмнината видя как младият мъж клати глава. После отново чу смеха му.

— Психиатри — презрително изсумтя Спорт. — Вечно отговарят на въпросите с въпроси.

Конрад видя червеното огънче на цигарата, насочено към него.

— Първо ще поговорим за номера, а после за хлапето — заяви Спорт. — Ясно ли е? Първо номерът, после хлапето. Съвсем просто е.

— Не.

Потта му изби отново. Конрад я усети как се стича по гърба му.

— Не. Каза ми, че тя ще е тук. Аз ти давам номера, а ти ми даваш детето. Така се споразумяхме.

— О, докторе, докторе, докторе. Аз да не съм малоумен? Да не ме смяташ за шибан кретен? Не, не, не, приятелю.

Спорт пъхна едната си ръка в джоба на панталона си, а другата размаха театрално.

— Ще ми трябват поне два часа, за да проверя дали това е номерът, който искам. А когато се уверя, че е той, ще си получиш дъщеричката. Най-късно около полунощ.

— Не — отново каза Конрад.

Дишането му вече беше равномерно, но пулсът му се ускоряваше все повече.

— Нямам гаранция, че…

— Докторе — прекъсна го Спорт, пристъпи към него и заговори през зъби: — Сигурно не обяснявам достатъчно добре. Слушай ме сега. Аз съм свестен човек. Не искам да убивам никого. Ясно ли е? Но искам този номер. О, да. Искам го толкова силно, че съм готов да накълцам дъщеря ти на парчета, за да го получа. Ще убия нея, жена ти, цялото ти семейство — тъста, и тъщата ти, онзи досаден чичо с вратовръзката на палмички, абсолютно всички. Ясно ли е? Може да си мислиш, че преди успя с блъфа си. Сигурно смяташ, че пак ще можеш да повториш номера си. Уважавам те за това. Наистина. Вече ти го казах. Но сега сме на съвсем нов етап. Разбираш ли? Вече сме в центъра на нещата и аз трябва да действам по един или друг начин. Въпросът пред комисията е съвсем прост. Кой е шибаният номер? Имаш тридесет секунди да отговориш. Място за преговори няма. Никакви изоставащи часовници, нищо. Тридесет секунди, а после ще изчезна оттук и дъщеря ти ще става само за кучешка храна.