Андрю Клаван - Нито дума

Конрад облиза устни и пристъпи към младежа.

— Не става. Вече може да си я убил — каза той, като едва успя да овладее гласа си.

— Двадесет и пет — отвърна Спорт.

— Или пък може да я убиеш след това.

— Двадесет.

— Тук можеш да убиеш и мен, по дяволите — каза Конрад.

— Прав си. Мога. Петнадесет.

Конрад затвори очи. Слепоочията му пулсираха. „Трябва да се справя с него — каза си той. — Трябва да се обърна и да си тръгна.“

— Трябва да ми позволиш поне да говоря с нея, иначе няма да сключим сделка — твърдо каза той.

— Десет секунди, докторе — отвърна Спорт.

Внезапно Конрад сви юмруци, закрещя, от устата му захвърча слюнка.

— Ти гадно копеле! Лайно мръсно! Откачен шибан кретен! Боклук!

— Пет — четири — три…

— Добре — прекъсна го Конрад.

— Едно.

Конрад отпусна ръце настрани и отмести очи от другия мъж.

— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет — каза той. — Това е номерът, който ми даде Елизабет. Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.

Часовникът избръмча леко и минутната стрелка се премести. Няколко секунди двамата мъже в малката стаичка дишаха тежко.

— Добре — дрезгаво каза Спорт накрая.

Хвърли цигарата и я смачка с крак. Пристъпи крачка и застана пред Конрад. Стояха само на няколко сантиметра един от друг. Бяха почти еднакви на ръст и очите им бяха на едно ниво. Конрад забеляза блясъка в очите на по-младия мъж. Видя доволната му усмивка.

Спорт изсумтя леко.

— Кой е лайно? — попита той. — Кой е боклук? Големият мъж. С големия кур. Великият психиатър. Големият шибан кур, женен за онази хитра путка. Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?

Спорт го заплю. Конрад се сви, но слюнката го уцели по бузата, точно под дясното око. Той я избърса с трепереща ръка.

— Кой е боклук, а? — меко попита Спорт и тръгна.

Отиде до стълбите и спря там за момент, пъхнал ръце в джобовете си.

— Чакай тук пет минути — нареди той на Конрад. — До девет и петнадесет. И запомни — все още те наблюдаваме. В девет и петнадесет слез долу, върни се в колата и отиди в офиса си. Влез вътре и не излизай. Ако излезеш, ще те видим. Ако те видим… — той прокара ръка по гърлото си — дъщеря ти ще се превърне в кучешка храна. — Той се захили. — Но да говорим сериозно: ако бъдеш добро момче, можеш да излезеш в дванадесет. Хлапето ще те чака на тротоара пред сградата.

С бързо, елегантно движение, той се спусна по стълбите. След миг му се виждаше само главата.

Спорт спря за момент и пак се ухили.

— Запомни. Чакаш тук петнадесет минути.

Конрад остана неподвижно на мястото си и се вторачи в стълбите, където бе изчезнал Спорт.

„Страх ме е, татко.“

Заслуша тракането на часовника и собственото си дишане.

„Не искам да остана тук. Страх ме е.“

Минаваха минути, а той не помръдваше, само стоеше и гледаше.

„Татко?“

Той потръпна конвулсивно. Примигна, вдигна очи и се огледа. За момент му се стори, че по бузата му текат сълзи, и вдигна ръка да ги избърше. Не, това бе плюнката на Спорт.

Конрад загледа стрелките на големия часовник. Гледан отзад, циферблатът беше обърнат. Минутната стрелка се местеше към римското три. Движеше се прекалено бавно.

„Татко, страх ме е.“

— Джеси — прошепна той. — Ужасно съжалявам.

Минутната стрелка докосна тройката. Конрад тръгна към стълбите.

Беше решил да се обади в полицията.

Ако наистина го следяха, защо Спорт бе проверил при Сакс? Ако наистина го следяха, защо Спорт не знаеше, че Елизабет е с него?

Конрад закуцука по сенчестия коридор. Застана пред асансьора и се облегна на стената.

Ако не го следяха, тогава задължително трябваше да се обади на ченгетата. Налагаше се. Това бе единственият начин да спаси дъщеря си. Не можеше да се справи сам.

Докато се возеше в асансьора, гледаше осветените в червено номера. Те обаче непрестанно се замъгляваха. Наложи му се да избърше очите си. Вратата се отвори и той излезе във фоайето и изскочи на улица „Ленард“.

Непрестанно си повтаряше, че престъпниците не знаят за Елизабет. А след като не знаеха, значи не го наблюдаваха. А след като не го наблюдаваха, трябваше да се обади в полицията.

„Страх ме е, татко.“

Налагаше се да се обади. Трябваше да помогне на дъщеря си.

Закуцука към ъгъла. Дишаше тежко и се оглеждаше, за да провери дали го следят. Не видя никого. Усещаше влажния въздух по лицето си и студа по бузите си. Стисна зъби и зави по улица „Франклин“.