Андрю Клаван - Нито дума

Наблюдаваше го как куцука и мислеше за лицето му. Той имаше тъжно лице. Очите му бяха като на старец — мъдри и изморени. Челото му бе набръчкано, а светлата коса — почти изчезнала. Елизабет седеше в колата, отпуснала ръце в скута си. Гледаше го и мислеше за лицето му с топлота. Усмихваше се нежно.

Той щеше да й помогне. Беше й обещал. Нещата вече нямаше да са толкова объркани. Щеше да се почувства по-добре, както в онези дни, когато бе работила в детската градина. Тогава й бе помогнал доктор Холбайн. Той също беше добър човек.

И доктор Конрад беше добър. Тази мисъл я успокояваше и я правеше по-щастлива, сякаш около нея грееше слънце.

В този момент дребната му фигурка изчезна зад ъгъла и светлината угасна. Елизабет спря да се усмихва. Внезапно остана сама. Сама в тъмната кола на тази тъмна улица…

„Не говори с никого. Не мърдай. Просто ме чакай.“

Елизабет потръпна. Разтърка енергично ръце да ги стопли. Погледна навън и запя тихичко:

— Двадесет и шест бутилки бира на лавицата, двадесет и шест бутилки бира…

Един мъж се надигна от задната седалка. Елизабет започна да се обръща. Видя кошмарно лице, набъбнали вени, треперещи устни, изпъкнали очи. Опита се да изпищи, но той притисна ръка към устата й. Дръпна я силно назад. Елизабет безпомощно размаха ръце. Чу зад себе си силен пронизителен смях.

— Хе-хе-хе.

И усети нещо студено, притиснато в гърлото й.

Имаше достатъчно време да осъзнае, че е нож.

Сградата на Криминалния съд беше масивна и украсена със сложни орнаменти. Фасадата й от бял мрамор, дълга цяла пресечка, се издигаше към пурпурното небе. Каменните орли на върха й гледаха на север към Емпайър Стейт Билдинг, на юг към кулите близнаци на Световния търговски център и Уолстрийт. Над тях се намираше квадратната мръснобяла кула с часовници от двете страни. Часовниковата кула.

Конрад затича към нея; куцаше силно. Влажният вятър разтвори шлифера му. Усещаше как времето му свършва като кислород в херметично затворена стая. Зави зад ъгъла по улица „Ленард“.

Тясната уличка беше безлюдна. Влажните павета блестяха под светлината на уличните лампи. Сградата се извисяваше зловещо над него. Зад сводестите прозорци не светеше нито една лампа. Изглеждаше съвсем празна. Заключена.

Конрад изтича до вратата и я дръпна силно. Тя безшумно се отвори и той влезе.

Широкото фоайе бе пълно със сенки. Две грандиозни мраморни стълбища. Елегантни парапети. Огромен кълбовиден полилей над главата му. Всичко бе неподвижно и мразовито. Струваше му се, че усеща студа на камъка около себе си.

Затича се към асансьорите. Познаваше пътя добре. Преди Джесика да се роди, двамата с Аги често идваха в музея. Качваха се на върха и се целуваха и прегръщаха… но сега не можеше да мисли за това. Той затича още по-бързо.

Натисна бутона на асансьора и вратата се отвори. Конрад влезе и натисна копчето за дванадесетия етаж.

Времето изтичаше. Асансьорът се носеше нагоре. Той погледна часовника си и видя как стрелката неумолимо се мести. Гърлото му се сви. Трябваше да го изчакат.

„Нито минута след девет.“

Да, ще почакат.

„Нито секунда.“

Асансьорът се издигаше бързо. Седем… осем… девет… Конрад вдигна лице към тавана и стисна главата си с ръце.

„Девет часът и край. Дъщерята ти е мъртва. Запомни това.“

„Моля ви — помисли си той, — моля ви.“

Вратата на асансьора се отвори и той изфуча навън.

Видя пред себе си извито стълбище и дървен балкон. Закатери се бързо в тъмнината. На площадката се запрепъва по тесен коридор със затворени сиви врати. Усещаше бързото движение на стрелката на часовника, сякаш механизмът се намираше в него. Запъхтян, той се закашля и се затича към вратата в дъното на коридора. Сивата й боя се лющеше. Надписът върху нея гласеше: „Вход забранен!“. Конрад я бутна.

Ново тясно дървено стълбище. Той се закатери към червената метална врата на върха. Студът, който идваше отвън, го пронизваше. Конрад се закашля отново.

— Господи — изсумтя той.

Бутна червената врата и излезе на покрива.

Обля го вълна свеж въздух и шум. Звукът на вятъра, бръмченето на колите по улицата долу, лекото, но непрестанно свирене на клаксони.

Тръгна към балкона. Каменните орли клечаха по стените около него. Белите, червени и зелени светлини на града блестяха в мъглата. Златната корона на общинската кула се издигаше пред него и пробождаше мрачното небе, по което нямаше звезди.