Андрю Клаван - Нито дума

Беше осем и четиридесет и две. Телефонът беше на бюрото, точно до дългата табелка „Доктор Джералд Сакс, директор“. Навсякъде бяха разхвърляни хартии.

Конрад погледна телефона и каза:

— Е, добре. Не можем да чакаме.

Телефонът звънна.

Конрад бързо пристъпи напред и вдигна слушалката преди телефонът да звънне отново.

— Сакс — каза той делово.

— Къде беше, по дяволите?

Конрад се стегна. Обаждаше се Спорт.

— Наложи се да ти звъня два пъти, тъпо копеле.

Сърцето на Конрад заби силно.

— Всичко е наред — промърмори той. — Той е на път.

— Тъп шибаняк — изруга Спорт и затръшна телефона.

Конрад остави слушалката с трепереща ръка. Застана неподвижно за секунда и се вторачи в телефона. Можеше да вдигне слушалката и да се обади в полицията.

Не, нямаше време. Прекалено много неща можеха да се объркат. Нямаше време дори за обяснения.

Елизабет още стоеше до вратата. Гледаше го объркано и разтриваше челото си.

— Ти ли си? — попита тя.

Конрад поклати глава.

— Какво?

— Ти ли си той? Имам предвид Тайния приятел. Ти ли си Тайния приятел?

Конрад се засмя, пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Да вървим.

Имаше осемнадесет минути да стигне до часовниковата кула.

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Беше събота вечер. Имаше доста коли, но все пак се движеха бързо. Корсиката фучеше сред останалите коли като риба сред водорасли. Конрад стискаше волана. Главата го болеше. Коляното му пулсираше. Блясъкът на фаровете измъчваше окото му. Кракът му не слизаше от педала за газта. Очите му се движеха непрестанно — към огледалото за обратно виждане, страничното огледало, часовника на таблото.

Асфалтът беше неравен. Корсиката подскачаше и тракаше. Внезапно колите пред него спряха. Светнаха червени стопове и движението се забави. Конрад не спря. Корсиката се мушна сред колите отпред. Очите му горяха. Девет без десет. А едва сега потегляше по Четиридесет и втора улица.

„Кой е номерът? — помисли той. — Кой е номерът?“

От седалката до него се чу звук. Елизабет тихичко си пееше.

— Четиридесет и девет бутилки бира на лавицата, четиридесет и девет бутилки бира. Една от бутилките падна, четиридесет и осем бутилки бира на лавицата…

Имаше чист и нежен глас.

Конрад я погледна внимателно. Елизабет седеше както винаги — изправена, стегната, отпуснала ръце в скута си.

„Кой е номерът?“

Той се накани да я попита отново и отвори уста. Ако обаче побеснееше и го нападнеше в това движение…

— … Една от бутилките падна, четиридесет и седем бутилки бира на лавицата…

Той погледна напред. Реката проблясваше от светлините на Бруклин. На отсрещния бряг леката мъгла хвърляше призрачни сенки. Облаците бяха оцветени в бяло и лилаво от неоновите светлини на града.

— Една от бутилките падна…

Той потрепери.

„Ти ли си Тайния приятел?“

Конрад прикова очи в огледалото за обратно виждане и отразените в него фарове. Още ли го следяха? Бяха ли го видели да тръгва от болницата заедно с Елизабет? Не мислеше така. Смяташе, че го бяха оставили за известно време. Защо Спорт да го следи до болницата, след като имаше там вътрешен човек? Не, разбира се, нали провери сведенията на Сакс. Беше чудесно, че засега е сам, но…

Но дори и да не го следяха, щяха да го чакат на часовниковата кула. И там щяха да видят Елизабет. Можеха да я хванат и да я измъчват, докато не им каже онова, което искаха да узнаят. А после щяха да я убият. Него също. И Джесика.

— … Четиридесет и пет бутилки бира. Една от бутилките падна…

— Елизабет — каза той.

Песента заглъхна. Конрад не можеше да я погледне. Въртеше волана и наблюдаваше пътя внимателно.

— Елизабет — повтори той. — Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми помогнеш сега?

Никакъв отговор. А той все още не можеше да я погледне.

— Трябва да ми кажеш какво искат от теб. Трябва да ми помогнеш да си върна дъщерята. Онзи номер, който искат… телефонен номер ли е? Адрес? Комбинация на сейф? Познават ли те тези хора? Знаеш ли кои са и…

— Дъщеря ти има ли хубава стая? — внезапно попита Елизабет.

— Какво?

Конрад се вторачи в червените стопове на кадилака пред него.

— Има ли картини по стените? Обзалагам се, че има картини. На Мики Маус и Голямата птица. Сега децата харесват Голямата птица, нали?

Конрад кимна бавно.

— Да. Голямата птица. Тя има… Юрганът й е на Големи птици…