Андрю Клаван - Нито дума

И с тези думи се обърна към вратата.

Конрад протегна ръка и го хвана за рамото.

— Ти, гадно копеле — прошепна отново той. — Ти си един от тях… ти… Знаеш ли какво направиха? Знаеш ли?

Огромният мъж уплашено ококори очи.

— Виж… никой не каза нищо за… искам да кажа… кой ти го каза? Не трябваше да ти го казват. Не трябваше да казват на никого.

— За бога, Джери, как можа?

Сакс се намръщи и гневно отхвърли ръката на Конрад от себе си.

— Слушай, я не ми излизай с тези номера. Не всеки е тузар от Сентръл Парк Уест. Нали разбираш? Не всеки е толкова добре материално, че да откаже една добра оферта.

Сакс дишаше тежко и стрелкаше очи между Конрад и Елизабет. После зашепна поверително:

— Виж сега. Не знаех, че ще постъпят така, ясно ли е? Казах им, че няма да вземеш пари, но… Не знаех, че ще направят това.

Отново погледна часовника си и поклати глава.

— Слушай, наистина трябва да побързаш. Тези типове са адски сериозни. Трябва да спазваме графика. — И пак посегна към вратата.

— Стой!

Думата го закова на място. Дълбокият гърлен глас го накара да затрепери. Ръката му се отпусна и той бързо се обърна. Конрад също се завъртя. Двамата впериха очи в Елизабет.

До този миг тя бе стояла зашеметена, стиснала главата си с ръце и отворила уста, като непрестанно местеше очи от единия към другия, сякаш казваше: „Не, не, не“.

Сега едната й ръка бе все още на главата, но другата сочеше лицето на Сакс.

— Ти — изръмжа Елизабет отново. — Истински си.

Замръзнаха за момент в тази поза: Елизабет с протегната ръка, Сакс — втренчен в нея и облян в пот. Конрад настръхна.

„Трябва да… трябва да направя нещо… трябва…“

— Е, Елизабет, виждам, че си постигнала голям успех — каза Сакс. — Трябва да тръгвам. Довиждане.

Тя пристъпи към него.

— Ти си лош. Ти си един от тях.

Сакс уплашено се ококори.

— Казал си й? — обърна се той към Конрад. — О, Господи!

Конрад вдигна ръка.

— Елизабет. Недей.

Тя дори не го погледна.

— Доктор Конрад е добър — каза тя и направи още една крачка към зашеметения Сакс. — Знаех си. Бях права. Доктор Конрад е добър, а ти… ти си отвлякъл дъщеря му. Взели сте момиченцето му, за да го накарате да прави разни неща.

Ченето на Сакс увисна.

— О, Господи.

— Откраднали сте дъщерята на доктор Конрад. И всичко е истинско.

— Спри, Елизабет — прекъсна я Конрад, застана между тях и я погали по ръката. — Стига толкова. Моля те.

— Но ти си добър — меко каза тя. — Ти ми каза, че си добър, а те са лоши.

— Моля те — повтори Конрад. — Кротувай.

Побутна я към леглото. Елизабет заклати глава, очите й се напълниха със сълзи.

— Аз не… не мога…

Конрад я накара да седне.

— Всичко е наред — утеши я той. — Всичко ще се оправи.

— За бога, Нейтън — обади се Сакс. — Казал си й. Разказал си й всичко.

Конрад се обърна към него. Огромният мъж стоеше до вратата с отворена уста.

— Мамка му, Нейтън. Не трябваше да казваш на никого. Никой не трябваше да казва нищо на никого. Това беше важното.

Конрад усети как по челото му избива пот.

— Джери… — започна той.

Сакс пристъпи към него.

— За бога, Нейтън, не трябваше да казваш на никого.

— Джери, слушай, можем да се измъкнем, ако се държим един за друг.

— Нали точно това ти казаха! Да не разправяш на никого.

— Можем да се измъкнем, ако…

— Не мога! — изкрещя Сакс. — Не мога да се измъкна. Тя ще разкаже. Ти можеш да разкажеш. А те…

— Господи, Джери!

— Имам предвид, майната й на шибаната полиция. Майната й и на работата ми. Ами те? Искам да кажа… те направо ще побеснеят. Господи, Нейтън, разбираш ли какво ти казвам? Просто трябваше да й зададеш шибания въпрос. Защо, по дяволите, не й зададе шибания въпрос и не изчезна оттук?

— Джери — прекъсна го Конрад рязко. — Отвлякоха дъщеря ми. Трябва да се държим един за друг. Не можем да им разкажем всичко това.

— Да не им казваме? — пронизително изкрещя Сакс. — Да не им казваме? Те ще се обадят тук, за да се уверят, че си тръгнал. Трябва да им кажа. Те трябва да решат проблема или… полицията… службата ми… аз…

— Ако им кажеш… ако им кажеш, ще убият дъщеря ми — обясни му Конрад.

— Чудесно.

— Ще я убият, Джери.

— И какво? Да не искаш мен да убият? Да не искаш да си помислят, че съм ги предал? По никакъв начин. Разбираш ли какво ти казвам?

— По дяволите! — изруга Конрад и се вторачи в Сакс.

„Трябва да… трябва…“

— По дяволите! — повтори той. — Ще я убият. Тя е само на пет годинки. Малко момиченце. Още е в детската градина.