Андрю Клаван - Нито дума

Джесика забърза и измина последните метри. Топката беше на нивото на очите й. Прегърнала Мо с едната си ръка, тя протегна другата и хвана топката. Завъртя я. Вратата не се отвори.

— О, не! — изстена малкото момиченце. — Заключена е.

Вдигна очи и внимателно огледа вратата. Веригата не беше сложена. Двете ключалки бяха доста нависоко. Изглеждаха доста сложни, но тя знаеше как да ги отвори. Беше го правила няколко пъти у дома. Но обикновено мама й помагаше.

Тя се протегна към долната и опита да я завърти. Беше прекалено трудно. Не беше достатъчно силна. Наведе се и остави Мо на пода. Стисна я с двете си ръце. Този път успя да я превърти.

— Уха — прошепна тя.

Разбра, че ще се справи. Протегна се към втората ключалка. Пръстите й докоснаха долната част на топката, но не можаха да я хванат. Джесика се надигна на пръсти.

Внезапно чу как вратата на асансьора отвън се отваря. Заговориха мъжки гласове.

— И не забравяй да вземеш телефона. Ясно ли е? Ще запомниш ли? — попита един от тях.

Джесика знаеше, че това са лошите.

Тя се протегна, за да заключи вратата отново, спря. Щяха да я чуят. Трябваше да я остави така.

— Да, ще запомня — отвърна другият лош. Вече беше точно пред вратата.

Джесика се обърна и се затича към спалнята. Трябваше бързо да си сложи лепенките, за да не разберат лошите, че е била непослушна. Щяха да й се ядосат, ако разберяха. А тя просто бе искала да диша свободно.

Тя профуча през вратата на спалнята и чу щракването на ключ в ключалката. Погледна назад и видя как топката се завърта.

После сведе очи надолу и видя Мо. Розовата костенурка лежеше на пода.

Джесика се намръщи. Не знаеше какво да прави. Вратата щеше да се отвори всеки момент. Но ако лошите видеха Мо на пода…

Изтича на пръсти до костенурката. Чу как ключът влиза във втората ключалка. Наведе се и взе Мо. Чу как лошият натиска вратата, а после казва:

— Мамка му! Да не си забравил да заключиш?

Тя се втурна към спалнята. Чу как ключалката изщраква и се обърна.

После се удари във вратата на спалнята и падна.

Просна се по лице на пода и извика:

— Ох!

Мо излетя от ръката й.

Входната врата се отвори и една лампа светна. Разплакана, просната на пода, Джесика се надигна. Видя вторачения в нея Спорт. Максуел стоеше зад него и също я гледаше.

„Сега вече татко ще дойде — помисли си тя. — Ще дойде и ще ги набие.“

Спорт се намръщи. Очите му потъмняха.

— Мамка му! — изсъска той. — Шибана кучка! Гадна шибана кучка.

И пристъпи към нея, а Максуел затвори вратата.

Джесика заплака.

— Не исках — изхлипа тя.

Спорт се протегна, хвана я за ръката и я дръпна силно.

— Ох! — извика Джесика.

Той я вдигна от пода и я удари по лицето. Тя падна на пода, изпищя и заплака.

„Идвай, татко, идвай!“

— Ти и шибаната ти майка — каза Спорт. — Убих я. Какво ще кажеш за това, а? Шибаната ти майка е мъртва!

— Не е! — изхлипа Джесика.

— Мъртва е. Правеше се на много хитра и се наложи да я убия.

— Татко ми ще дойде! — извика Джесика и се задави със сълзите си. — Ще дойде и ще ви набие! Ще ви изхвърли през прозореца!

Спорт погледна през рамо. Максуел стоеше зад гърба му и гледаше Джесика.

— Донеси хлороформа — нареди му Спорт.

— Не! — изпищя Джесика. — Не! Мамо!

После захлипа. Спорт пристъпи към нея.

— Здравейте, фенове на психиатрията — каза доктор Джефри Сакс, влезе в стаята на Елизабет и затвори вратата. — Всичко наред ли е?

Конрад се вторачи в него безмълвно.

Той беше един от тях.

Гледаше го и мислеше: „Трябва да… трябва да направя нещо“.

Но какво можеше да направи? Все още не знаеше номера, а Елизабет бе раздразнена, вероятно дори на ръба на жестока криза. Вече бе осем и двадесет и шест, а Сакс…

Сакс погледна Елизабет през дебелите стъкла на очилата си, после отмести очи към Конрад. Продължи да бърбори с жизнерадостния си тон, но гласът му трепереше. Усмивката му бе насилена и изкривена.

— Проблем ли имаме? Какво не е наред? Не искаме двама стари приятели като вас да си имат недоразумения, нали?

Той изгледа Конрад нетърпеливо и добави:

— Нали, Нейт?

Конрад прикова очи в огромната розова глава, обляна в пот.

Осем и двадесет и шест. Трябваше да…

Без да помисли, той прошепна:

— Ти, гадно копеле!

Сакс не му обърна внимание, а погледна часовника си и каза:

— Доста е късно, нали? Я виж, почти осем и половина. Става прекалено късно — каза той и погледна Конрад умолително. — Ако бях на твое място, щях да побързам, Нейт. Наистина да побързам.