Андрю Клаван - Нито дума

Е, сам си беше виновен. Той допусна грешката, която я подтикна към действие. Знаеше, че е оплескал работата още в мига, когато затвори телефона след първия си разговор с нея. Щом се успокои, осъзна, че се е издал. Беше я наблюдавал с бинокъла, за да види дали е забелязала нещо. И тя, разбира се, беше забелязала. Хитра, коварна мръсница. Спорт прочете всичко по лицето на онзи тъпак, Били Прайс. Тя му разказваше какво е станало и го молеше да се обади на ченгетата. Беше се усетила, че няма микрофони.

Спорт тихо почука на вратата на 5Н. Устните му мърдаха леко, докато яростните мисли препускаха из главата му.

През цялото време искаше да избегне точно това. Важното бе да избегне личния контакт с когото и да било, така че дори и да го заловят, да няма кой да го идентифицира. Но трябваше да разбере какво знае тази кучка Конрад, а сега тя го беше видяла.

— Мамка му! — прошепна той.

Сега вече трябваше да се задвижат. След като се бе усетила за микрофоните, хитрата мръсница можеше да започне да се чуди защо не вижда камери. Можеше да загрее, че я наблюдават от отсрещната кооперация. И тогава, ако успееше да се свърже с ченгетата, щяха да си имат сериозни проблеми.

Не, щяха да изчакат малко, да дадат време на Спорт да излезе, а после Максуел щеше да заведе хлапето в старото им място.

Той почука по-силно на вратата на 5Н. Отново бе облечен със сако и вратовръзка. Дрехите на детектив Д’Анунцио. Тъмносиньо спортно сако, синя риза, вратовръзка на райета. Класическо американско ченге. Беше използвал този тоалет, за да проникне в дома на Били Прайс. Прибра гащеризона в кутията за инструменти, стисна я под мишница и поклати глава.

Това не трябваше да става. Всичко това дори не трябваше да започва. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тежката работа на затворнически надзирател, да се пробва като певец и да започне нов живот. Това бе всичко. И имаше достатъчно пари за това. След инцидента и уреждането на проблема от градската управа, имаше достатъчно пари. Но реши да се прави на умен. Послуша Еди Шибаняка. Господи! Каква лудост го бе обзела? Откак бе излязъл от затвора, онзи дърт глупак Еди седеше в стария пристанищен бар, където се събираха надзирателите от Райкър, и разказваше същата история на всеки готов да го изслуша. На всеки надзирател, който бе достатъчно млад или учтив или просто достатъчно пиян, за да го изслуша. „Когато бях надзирател като вас, не бях глупав. Въртях търговията с дрога в отдела и натрупах състояние. А когато федералните ме стиснаха за врата, не получиха абсолютно нищо. Надхитрих ги всичките.“ Вечер след вечер Еди дрънкаше едно и също. Никой не му вярваше и не му обръщаше внимание. Докато Спорт внезапно не обезумя и не реши, че дъртакът може да говори сериозно. А после започна това смахнато начинание, тази откачена история с търсенето на съкровища.

Чу как капачето на шпионката се отваря. Пое си дълбоко дъх и се стегна. Вратата на Били Прайс се отвори и той влезе.

Максуел затвори след него. Огромният мъж стоеше с приведени рамене и го гледаше виновно. Макар и доста изнервен, Спорт не можеше да му се ядоса истински.

— Той звънна ли пак на ченгето? — попита Спорт.

— Да — отговори Максуел, като се засмя леко и очите му заблестяха. — Да. Д’Анунцио си беше в кабинета. Прайс му каза да не идва. Съобщи му, че са намерили момиченцето.

— Добре — кимна Спорт.

Максуел отново се засмя.

— Свалих му панталона и го хванах за топките.

Спорт изсумтя.

— Е, това сигурно го е убедило.

— Обещах му да го оставя на мира, ако се справи добре — добави Максуел и се закикоти като дете.

Спорт се усмихна, погледна чудовището и поклати глава. Какъв смахнат тип!

Почти неохотно Спорт влезе навътре в апартамента. Помисли си, че все пак трябва да види какво е станало тук. Апартаментът още не бе напълно обзаведен. По стените не висяха картини. На паркета нямаше килими. В ъгъла стояха няколко затворени кашона. Само библиотечките от метал и стъкло бяха сглобени. По тях бяха подредени снимки, книги и дреболии. До прозореца имаше масичка за кафе, канапе и няколко кресла.

Били Прайс седеше в едно от креслата. Носеше черна тениска, а от кръста надолу бе гол. Устата му беше залепена с широка лепенка, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Главата му бе отпусната като на парцалена кукла. Очите му бяха отворени.

Гърлото му бе смазано, наистина смазано. Спорт подсвирна леко, когато го видя. Изглеждаше сякаш през врата му е минал влак. Спорт сведе очи към чатала му. Господи! Този смахнат Максуел!