Андрю Клаван - Нито дума

— Момиченцето ми… — каза Конрад и погледна часовника си. Показваше осем и двадесет и шест. — О, Господи, бебето ми!

Той вдигна глава към нея. Елизабет го гледаше озадачено и клатеше глава.

„Трябва да ме разбере — помисли си Конрад. — Но имам нужда от още време.“

В същия момент на вратата се почука и силен глас извика:

— Хей, Нейт! Нейт? Всичко ли е наред?

Конрад се завъртя и видя едрото лице на Сакс, притиснато до прозорчето на вратата.

Затвори очи.

В следващия миг чу как Сакс вкарва ключа си в ключалката.

Агата лежеше на канапето и гледаше тавана. Бял таван. В боята точно над нея имаше дълга пукнатина.

Бе сложила дясната си ръка на челото. Лявата й почиваше на корема. Старото мече Белоснежко бе гушнато под мишница. Тя гледаше тавана и си представяше полицията.

Бе минал половин час, откакто Били Прайс си беше тръгнал. Откакто го помоли да се обади в полицията. Откакто го избута навън и хлопна вратата под носа му. Половин час, откакто седя в гардероба в детската стая, стиснала сивото мече, и откакто чу телефонът да звъни в другата стая.

Когато чу телефона, й призля. Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Беше сигурна, че е загубила всичко. Имаше микрофони. Чуваха я. Бяха чули какво каза на Били Прайс.

А сега се обаждаха, за да й съобщят, че са убили дъщеря й. Звъняха, за да я накарат да слуша как Джеси пищи, докато умира.

Имаше време да мисли за това, докато отиваше към телефона. Имаше време да мисли и за повече от това. Няколкото стъпки от детската до всекидневната й се сториха безкрайни. Телефонът продължаваше да звъни. Аги стисна мечето под мишница. Помисли си как ще чуе писъците на Джеси.

Защо бе решила, че няма микрофони? Защото онзи човек, онзи проклет, гаден тип, когото Нейтън наричаше Спорт, не бе чул името на Били Прайс? За бога, това ли беше всичко? И защо не се бе усетила, че Били Прайс може да е един от тях? Вероятно бяха решили да я изпробват. Или пък подслушвателното им устройство бе изключило за момент. Имаше толкова много други обяснения. Защо бе рискувала живота на дъщеря си с такава тъпа постъпка?

Телефонът звънна отново и Агата пристъпи към него. Хвана слушалката и я вдигна до ухото си. Представи си писъците на Джеси и сключените около врата й ръце.

— Да — най-после прошепна тя.

Обади се същият глас. Гласът на похитителя. Но сега звучеше по-меко. Яростта бе изчезнала. Беше мек и стегнат, почти дружелюбен.

— Добра работа, госпожо Конрад — каза той.

Агата не отговори. Не смееше дори да диша.

— Справихте се чудесно.

— Да — прошепна Аги. — Направих онова, което ми наредихте.

— Точно така. Точно така. И дъщеря ви е доволна, че го направихте, госпожо Конрад. Повярвайте ми. Тя е много доволна.

— О — облекчено въздъхна тя.

Нямаше микрофони. Беше права. Нямаше никакви проклети микрофони.

— А сега продължавай да играеш по правилата, сладурче, и всичко ще е наред. Ясно ли е?

— Да — бързо се съгласи Агата. — Да.

— Кой знае? Ако си добричка, може дори да се отбия за малко при теб. Какво ще кажеш? Това ще ти хареса, нали?

Мъжът се захили гнусно. Агата си помисли, че говори точно като злодеите по филмите. Сякаш играеше роля…

Линията замря.

Аги бавно остави слушалката. О, Господи! После легна на канапето и се загледа в тавана. Белият таван с пукнатината.

И започна да си представя полицията.

Непрестанно си повтаряше сценария наум. Нейтън стоеше на покрива на висока сграда. Похитителят и съучастниците му държаха Джеси над ръба и заплашваха да я пуснат долу. Внезапно, с ругатни на уста, няколко полицаи изскочиха навън през вратата към покрива. Нейтън се втурна напред. Геройски грабна детето от ръцете на похитителя. А после полицаите започнаха да стрелят.

Не можеше да спре да мисли за това. Представяше си стрелбата и как похитителите се олюляват като в танц под ударите на куршумите. От тях летяха парчета плът и кръв. В очите им се четеше болка и безумен ужас. После паднаха на улицата. Мина дълго време преди да умрат.

Аги лежеше на канапето и фантазираше. Когато свърши, започна отначало и пак си представи всичко. Най-голямо удоволствие й доставяше онази част с полицията и стрелбата. Кръвта и болката на похитителите и ужасът им, който самата тя изживяваше в момента.

Лежеше на канапето и гледаше тавана. Представяше си полицията и стрелбата. Усмихваше се леко.

Внезапно някой отключи вратата и влезе.

Аги ахна и се надигна.