Андрю Клаван - Нито дума

Конрад поклати глава и се опита да проясни мислите си и да се съсредоточи. Мислеше си, че вече е прекалено късно. Това бе единственото, за което можеше да мисли. Осем и дванадесет. Оставаха му само осемнадесет минути. Трябваше да й зададе въпроса. Да научи номера. Не можеше да мисли за нищо друго.

Но все пак, когато тя замълча, той я погледна учудено.

— Какво каза?

Елизабет заговори през сълзи.

— Казах, че това беше червенокосият мъж, а не Тери.

— Но как е възможно това? Мислех…

— Казаха ми… полицаите… казаха ми, че той бил продавач на жетони в метрото. Казаха, че ме бил извел на среща и аз…

Сълзите й намаляха. Тя повдигна глава и впери влажните си очи в Конрад.

— Опитах се да им разкажа за Тери. Заведох ги в театъра на улица „Макдугъл“. Исках да им покажа снимката му на стената, нали разбираш? — Тя преглътна тежко и поклати глава. — Но там нямаше негова снимка. А останалите хора от актьорския състав никога не бяха чували за него.

— О, Елизабет…

Конрад не каза нищо повече. Елизабет отново сведе глава.

— Тогава им разказах, че съм била в къщата му. Съобщих им адреса. А те просто ме изгледаха и ми отговориха, че всички къщи на онази улица били изоставени. Дори ме закараха там. Показаха ми. Къщата от кафяв камък. Номер двеста двадесет и две. Но къщата беше празна. В нея имаше само боклуци.

Конрад погледна младата жена и отново поклати глава.

— Той е винаги различен — нещастно каза тя. — Тайния приятел никога не е един и същи.

Конрад я наблюдаваше замислено. Очите й бяха сведени надолу. Русата коса бе разпиляна по бузите и падаше почти до скута й. Сълзите капеха по-бавно. Той я загледа и гърлото му пресъхна. Пулсът му се ускори. Знаеше, че няма повече време.

— Елизабет — нежно каза той, надигна се от стола и застана над нея.

Без да го погледне, тя вдигна ръка и избърса сълзите си. Хлипаше тихичко. Конрад се прокашля.

— Елизабет — повтори той. — Трябва да ти задам един въпрос.

Тя бавно вдигна лице към него. Въпреки сълзите очите й сякаш го пронизаха. Той видя молбата в тях и бързо погледна настрани.

— Ох, мамка му — промърмори той тихо, после си пое дъх и отново я погледна. — Чуй ме. Аз мога да ти помогна. Ясно ли е?

— О… можеш ли? — запита тя и хвана ръцете му. — Можеш ли?

— Да. И наистина ще ти помогна, Елизабет.

— Знам, че станаха много лоши неща. Но може да има и хубави — каза тя. — Бях добре известно време. След държавната болница. В детската градина. Наистина бях по-добре. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че той винаги е различен. Може да се връща, защото непрестанно се променя. Но доктор Холбайн не ми повярва. А ти ми вярваш. Нали?

Конрад стисна ръцете й и се приближи до нея.

— Изслушай ме, моля те.

— Ще го държиш настрани. Знам, че ще го направиш. Аз мога да правя и добри неща. Знам…

— Елизабет — рязко я прекъсна той.

Пациентката му замълча и вдигна изпълнените си с очакване очи към него. Той продължи колкото се може по-нежно.

— Елизабет… Мога да ти помогна. Ще ти помогна. Ясно ли е?

Тя кимна радостно.

— Но днес… днес трябва да те помоля ти да ми помогнеш. Трябва да ти задам един въпрос, Елизабет. Много е важно да ми отговориш правилно. Разбираш ли? Трябва да ми отговориш внимателно.

Елизабет кимна отново.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

Конрад си пое дълбоко дъх. Не му беше лесно, тъй като сърцето му биеше лудо.

— Елизабет — най-после каза той. — Кой е номерът?

Конрад не можеше да отмести очи от нейните. Виждаше как сълзите бавно се търкалят по бузите й. Лека обнадеждена усмивка играеше на устните й. Внезапно Елизабет схвана думите му.

— Кой е номерът? — повтори той.

Лицето й посивя. Тя се сви уплашено. Очите й станаха тъмни и неспокойни. Дъхът й излезе със свистене.

— Елизабет?

— Господи — прошепна тя и издърпа ръцете си. — О, Господи!

„Олеле, майчице“ — помисли си Конрад.

— Елизабет, слушай.

Тя вдигна пръсти към устата си и поклати глава.

— О, не. О, Господи, не — изохка тя, после внезапно изкрещя. — Не!

Скочи и столът й падна. Удари се в леглото и изтрака на пода.

Конрад се приближи към нея с протегнати ръце.

— Елизабет, всичко е наред. Моля те…

Но тя се отдръпна от него и заклати глава.

— Не. О, не. О, Господи. О, Господи.

— Моля те, Елизабет, само ме изслушай…

Металните решетки се залюляха, когато гърбът й се удари в прозореца. Тя се огледа, сякаш търсеше начин да му избяга. Вдигна ръце, за да се предпази от него.