Андрю Клаван - Нито дума

Тогава отворих очи и го видях.

Червенокосият мъж стоеше пред прозореца на втория етаж и ни гледаше с налудничави очи. Лицето му, бяло и покрито с лунички, беше диво.

Изпищях и скочих. Отдалечих се от Тери.

— Какво? — извика той. — Какво има?

— Трябва да тръгваме! Трябва веднага да се махнем оттук! — изкрещях. — Моля те! Трябва да вървя.

— Да тръгваме? Елизабет, какво става? — попита Тери, като стана и ме хвана за раменете. — За бога, кажи ми какво не е наред!

— Не разбираш. В опасност си. В ужасна опасност си.

— Опасност ли? За какво гово…

— Червенокосият мъж. Той е тук.

Посочих прозореца и Тери се обърна да погледне.

— Кой? Там няма никой.

— Моля те. — Разплаках се. — Моля те, заведи ме у дома. Трябва да се отдалеча от теб веднага.

— По дяволите, Елизабет, трябва да ми кажеш какво става.

— Не мога — изплаках силно. — Не мога.

И после побягнах. Ужасно се страхувах, че Тайния приятел ще нарани Тери. Втурнах се надолу по стълбите и бутнах входната врата.

Чух, че Тери ме вика, но не спрях. Тичах в тъмното покрай бездомните. Дори не знам как се прибрах у дома. Предполагам, че съм тичала докато намеря спирка на метрото. Спомням си, че се возих на влака, а после… Следващото, което си спомням, е, че си бях у дома. Запалих лампата и заключих вратата. Легнах си и заплаках.

Елизабет замълча. Конрад погледна часовника си. Осем и четири минути. Трябваше да я спре. Не можеше да слуша историята й дълго време.

Но продължи да слуша, тъй като мислеше, че в историята й може да има нещо за номера. За дъщеря му. За Спорт. Можеше да има нещо, което да му бъде полезно.

„Кой е номерът, Елизабет? Защо аз?“

Той вдигна очи към нея и се усмихна нежно. Кимна й окуражително.

Елизабет продължи:

— Внезапно се надигнах с разтуптяно сърце. Чух някакъв шум. Звънецът. Беше пронизителен като противопожарна аларма.

Огледах се объркано и примигнах. Стаята беше тъмна. Дори не бях сигурна къде съм.

После се звънна отново. Станах. Часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Не можех да мисля. Отидох до домофона и натиснах копчето.

— Да? Какво има?

— Елизабет, аз съм — каза Тери. — Добре ли си?

— Добре съм. Спях. Какво правиш…

— Пусни ме да вляза. Трябва да те видя.

Канех се да му отговоря, когато една ръка запуши устата ми.

Бях дръпната от домофона. Видях как бледа бяла ръка се протяга пред мен. Опитах се да я спра, но мъжът беше прекалено силен. Той натисна бутона на домофона, който отваряше вратата долу.

Започнах да се боря с него. Но той ме хвана здраво и ме дръпна назад. Чух гласа му, дрезгав и задъхан, в ухото си.

— Всичко е наред, Елизабет. Ще те защитя от него. Ще се погрижа за теб. Аз съм твой приятел.

Издрах ръката му. Опитах се да изкрещя.

— Не! Моля те! Пусни ме!

Но ръката около устата ми заглуши виковете ми. Ръката около кръста ми ме държеше здраво. Мъжът ме завлече в спалнята.

На вратата се почука. Чух гласа на Тери отвън.

— Елизабет? Отвори. Аз съм. Добре ли си?

— Тери! Бягай!

Исках да изкрещя, но ръката отново ме натисна.

После ме хвърли в банята. Паднах на твърдия под. Вратата се затвори. Скочих и се втурнах към нея. Опитах се да я отворя, но не можах. Заудрях по нея с юмруци.

— Тери! Моля те, Господи, не! Господи, Тери, бягай!

Притиснах ръце към лицето си и издрах челото си.

Исках да прогоня лудостта. Трябваше да я спра преди Тери да бъде наранен. В очите ми закапа кръв. Продължих да пищя.

— Тери! Не влизай! Бягай!

Тогава, сякаш от друг свят далеч от мен, чух мъжки писък.

— Не!

Последва ужасен шум. Много страшен. Погледнах надолу и видях кръв по ръцете си. Кръв. Навсякъде. Но вече не бях в банята. Бях навън в тъмното. Плачех и по бузите ми се стичаха сълзи и кръв. И внезапно… внезапно го усетих. Лежах на пода и го усетих под мен. Почувствах кръвта. Имаше кръв навсякъде. О, Господи, кръв! И разни хора крещяха. После светна и бях заслепена. Хората продължаваха да викат. А аз бях цялата покрита с кръв.

Погледнах надолу. Той беше там. Лежеше под мен. Беше нарязан… Очите му… Беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв. И знаех какво беше станало. Най-после. Вече знаех всичко. Нали разбираш?

Защото не беше Тери. Не Тери лежеше под мен, доктор Конрад.

Беше онзи. Червенокосият мъж. Робърт Ростоф.

Тери го беше убил. Тери беше Тайния приятел.

Конрад вдигна очи от часовника си.

— Какво?

Елизабет седеше пред него и плачеше тихо, свела глава. Сълзите капеха върху скръстените й ръце.