Андрю Клаван - Нито дума

— Давай — повтори Конрад и отново яхна стола.

— Добре — съгласи се тя. — Добре.

„Давам ти половин час.“

Конрад чуваше гласа на Спорт така ясно, сякаш престъпникът бе до него.

„Осем и половина — помисли си. — До осем и половина трябва да изляза оттук.“

Беше седем и четиридесет и осем.

— Разкажи ми — каза той.

Елизабет заговори.

— Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно. Никога не е един и същ. Трябва да разбереш това. Доктор Холбайн не разбираше. Той беше моят лекар в държавната болница. След като Тайния приятел наби моряка. Онзи моряк, който докосна… който ме докосна… след това ме изпратиха в държавната болница. Там ми дадоха лекарства и доктор Холбайн се грижеше за мен. Беше много добър и мил. Приличаше малко на теб, само че беше по-стар и имаше сива брада. И нямаше тъжно лице като теб, а през цялото време се смееше. Той беше от Калифорния и затова вече не мога да го виждам. Но го харесвах.

От лекарствата му ми се доспиваше, но след известно време се почувствах по-добре. Вече не бях толкова объркана. И Тайния приятел спря да идва. Или поне аз си мислех така. Имам предвид, човек никога не може да е напълно сигурен. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че никога не съм сигурна, защото той никога не е един и същ.

Доктор Холбайн каза, че мога да живея извън болницата. Луси, служителката от социалната служба, която отговаряше за мен, ми помогна да започна работа в центъра за деца. Беше за бедни деца, нещо като детска градина. Работата ми беше да го почиствам вечер. Трапезарията и стаите, и прозорците. Имаше доста работа. Трябваше да помня много неща. Но ми харесваше. Обичам да съм близо до деца, макар обикновено да си бяха тръгнали, когато аз отивах на работа. Но ми харесваше да съм там, където са били те. Обичах да влизам в класните стаи и просто да си седя там. Седях и си мислех, че и аз съм в училище, нещо като училище „Слънчев лъч“. Но не по някакъв налудничав начин. Просто беше хубаво.

Другото хубаво нещо беше, че си имах жилище. На Осемдесет и първа улица, близо до авеню „Колумб“. На долния етаж живееше един служител от социалната служба. Казваше се Рони. Той често ме посещаваше. Но през останалото време си бях сама. Имах една стая, малка кухня и баня, и канапе, което нощем ставаше на легло. Много ми харесваше. Но предполагам, че след всичко, което се случи, вече никога няма да мога да се върна там.

Това беше най-щастливото време в живота ми. Почти осем месеца. Работех в центъра вечер и си живеех в апартамента. Чувствах се добре. Не бях объркана. Всъщност единственият проблем бе, че се чувствах адски щастлива и се тревожех да не би Тайния приятел да се върне. Имам предвид, не можех да съм сигурна, защото той винаги е… Е, разказах за това на доктор Холбайн, но той ми каза да спра да се притеснявам. Каза, че според него Тайния приятел си е отишъл завинаги.

Но аз се тревожех. Мислех много за това. Мислех през цялото време.

Както и да е, детският център, където работех, се намираше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна, покрита с павета уличка, с един старомоден уличен фенер. Центърът беше тухлена сграда, която заемаше едната страна на уличката, а отсреща се виждаше тухлената ограда на църква. Понякога, когато минавах по уличката, църковните камбани биеха.

В единадесет часа, когато си тръгвах от работата, уличката беше тъмна и празна. Само фенерът отсреща светеше. Не се виждаха никакви хора, освен на улица „Макдугъл“, където уличката свършваше.

Но една нощ излязох от детския център и видях един човек. Спомням си как отворих вратата, а църковните камбани забиха. Помислих си, че виждам някого. Зад лампата стоеше някаква фигура и се криеше. Но аз усетих човека. Стоеше там и ме гледаше…

Уплаших се. Страхувах се, но се опитах да се овладея. Тръгнах в другата посока, към улица „Макдугъл“. Направих около четири крачки и точно тогава камбаните млъкнаха. Ехото им замря и стана абсолютно тихо. Чух гласа на мъжа зад себе си, точно в ухото ми.

— Елизабет — каза той.

Спрях и се обърнах.

— Махай се — извиках силно. — Махай се! Не те искам!

Но той беше там и вървеше към мен. Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Носеше тъмно палто и бе скрил ръце в джобовете си.

— Махай се! — изкрещях. — Не.

Но той продължи да върви към мен. И отново чух гласа му.

— Елизабет.

Побягнах.

Тичах по уличката с всичка сила. Стигнах до „Макдугъл“. Там имаше много хора. Млади хора от университета и квартала. Имаше и светлина от уличните лампи, ресторантите и магазините. Тичах бързо към светлините. Погледнах през рамо, за да видя дали той е зад мен… и в този момент слязох от тротоара.