Андрю Клаван - Нито дума

Вляво от мен се чу скърцане на спирачки. Изсвири клаксон. Спомням си как се обърнах и видях предната броня на такси. Тя ми заприлича на зъбите на гигантско същество, което се кани да ме изяде. Изпищях и вдигнах ръце пред лицето си.

Внезапно някой ме хвана. Една ръка се обви около кръста ми и ме дръпна назад, обратно на тротоара. Таксито профуча покрай мен.

Но ръката продължи да ме държи. Помислих си, че е той. Нали разбираш? Непрестанно си мислех, че той ме е хванал. Затова се опитах да го ударя. Блъснах ръката му. Заритах и започнах да се боря с него.

— Пусни ме! — изкрещях. — Моля те.

— Добре, добре — отвърна той.

Отпусна ме бавно на тротоара и аз се завъртях към него. Той се засмя и каза весело:

— Предполагам, че това е типичната нюйоркска благодарност.

Нали разбираш, това въобще не беше той. Беше друг човек. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице и кестенява коса. Имаше и хубава усмивка. Знаех, че ми се присмива, но все пак харесах усмивката му.

Погледнах над рамото му към уличката. Червенокосият мъж бе изчезнал. Стоях пред този непознат, дишах тежко и умирах от срам.

— Извинете — казах му. — Аз не… извинете.

Не знаех какво да кажа. Бях прекалено объркана. Обърнах му гръб, но той тръгна след мен.

— Почакай една минута — каза той. — Цял ден стоя на този ъгъл и чакам някое красиво момиче да скочи пред такси, за да мога да му спася живота. Не ми казвай, че само съм си губил времето.

Това ми се стори много смешно. Не знаех как да отговоря, затова продължих забързано към ъгъла.

— Почакай. Моля те — извика той и ме хвана за ръката.

Спрях и го погледнах, а той каза:

— Японците твърдят, че когато мъж спаси някоя жена, трябва да й купи кола. Или пък беше питие? Кой, по дяволите, разбира японски?

Аз не разбирах.

— Японски? — повторих объркано.

Той отново се засмя. Имаше много приятен смях. После поклати глава и ми обясни, че искал да ме черпи едно питие.

Аз го погледнах глупаво и попитах:

— Защо?

— Защо ли? — повтори той. — Ами, я да помисля. Защото си една от най-красивите жени, които съм виждал. А и току-що ти спасих живота. А това може да не се случи отново. Имам предвид, че трябва да ми позволиш да ти благодаря поне с едно питие.

— Не пия — отговорих аз.

Не исках да му обяснявам, че взимам лекарства, затова добавих:

— Е, мога да пия една сода.

— Ами не знам — отвърна той. — Четвъртък е, а правилата са доста строги. Но пък става дума само за веднъж, по дяволите. Централният комитет никога няма да научи за това.

— Централният комитет? — учудих се.

Той се засмя и каза:

— Хайде, марсианке, да вървим.

Заведе ме в едно малко кафене на Шесто авеню, казваше се „Аламо“. Пихме кола и сок от авокадо. Беше много хубаво. Той ми каза, че името му било Тери Съмърсет. Бил актьор. Каза, че участвал в някаква пиеса в театъра на улица „Макдугъл“. Знаех къде е театърът, защото всеки ден минавах покрай него, когато отивах към метрото. Винаги ми се беше искало да вляза вътре. Тери каза, че работел там, а понякога се занимавал и с текстообработка, за да изкара малко пари. Обясних му, че работя в детска градина. Прозвуча така, сякаш съм една от възпитателките. Предполагам, че исках да го впечатля.

— Тази вечер си работила извънредно — отбеляза той.

— Да — отговорих. — Често работя до късно.

— Изфуча от онази уличка, сякаш някой те преследваше — каза той.

— Ами… — бързо отговорих. — Беше тъмно. И имаше някакъв човек там. Уплаших се.

Тери каза, че човек трябвало много да внимава в Ню Йорк. После заговорихме за други неща.

Беше много късно, когато излязохме от кафенето. Тери ме настани в такси и плати на шофьора вместо мен. Чувствах се много щастлива, докато се прибирах у дома. Никога не бях срещала мъж като Тери. Искам да кажа, никога дори не бях имала среща или нещо подобно. Беше забавно и прекарах чудесно.

Не се чух с Тери няколко дни, но в понеделник той ми се обади. Покани ме на вечеря. Излъгах го и казах, че пак трябва да работя до късно. Не исках да му казвам, че всяка вечер работя до късно. Имам предвид, не исках да му обяснявам, че съм само чистачката в центъра. Както и да е, той каза, че ще се видим в „Аламо“ след работа.

През целия ден се тревожих. Доктор Холбайн ми беше казал, че Тайния приятел се появява винаги, когато започна да се притеснявам за… нали разбираш, за разни сексуални неща. Но не спирах да си повтарям, че става дума само за една сода. Имам предвид, Тери не се опита да ми направи нищо. Защо тогава Тайния приятел да се ядосва? Но все пак се тревожех.