Андрю Клаван - Нито дума

— Аз бързам — отвърна Агата. — Наистина.

И се втурна към кухнята.

Указателят винаги стоеше там, тъй като Аги водеше повечето си разговори от телефона в кухнята. Този път го беше оставила на перваза на прозореца, затрупан с голям буркан за сладки, кутия фолио и торбичка солети.

„Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза!“

Аги все още чуваше гласа му. Ужасен глас. Бумтеше в ушите й и изгаряше мозъка й.

„Веднага ми кажи кой е този!“

Тя издърпа указателя изпод буркана и се обърна, готова да го отнесе във всекидневната.

Защо той не знаеше?

— Господи! — прошепна Агата на глас.

Но не можеше да спре. Нямаше време. Тръгна към вратата с указателя в ръка.

Защо? Защо не знаеше кой е Били? Прайс се беше представил. „Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.“ Беше го казал в момента, когато влезе в апартамента. Защо не го бяха чули по микрофоните?

Агата излезе от кухнята и тръгна по късия коридор.

Може пък да не бе слушал. Може да не беше стоял близо до машината си.

Тя влезе във всекидневната. Горкият Прайс стоеше там и гледаше объркано, пъхнал ръце в джобовете си. Краката му се местеха нервно, очите му оглеждаха стените.

Мъжът по телефона бе изпаднал в истерия. Звучеше паникьосан. Не знаеше кой е Били, защото…

Агата вдигна тежкия указател и го подаде на Били. Насили се да се усмихне.

— Заповядай.

„Шибаните микрофони въобще не съществуват — помисли си Агата. — Камери има, тъй като той може да ни гледа. Видя влизането на Били. Вижда какво правим, но не може да ни чуе. Не ни чува как говорим през вратата, затова не се обади веднага. Обади се чак когато видя Прайс. Трябваше да се обади и да ми крещи, за да разбере какво става. Не е могъл да чуе. Няма микрофони.“

— Хм… благодаря — каза Били. — Благодаря — повтори той, взе указателя и се вгледа в очите на Агата. — Това означава, че не съм поканен на чай, нали?

Агата му се усмихна по-широко и наклони леко глава с приятелски маниер.

— Слушай, лигаво копеленце — каза тя. — Престани с простотиите и ми помогни. Дъщеря ми е отвлечена. Наблюдават апартамента ми. Обади се в полицията. Разкажи им всичко. Веднага.

Усмивката на Били застина. Той погледна Агата втрещено. После устата му бавно увисна.

— И изтрий това тъпо изражение от лицето си — посъветва го Агата, като се усмихна мило. — Усмихни се. Вземи указателя.

Тя го пъхна в ръцете му и той го стисна здраво. Агата се засмя дружелюбно.

— Не си мисли, че се шегувам — каза тя. — Въобще не мисли. Върни се в апартамента си и набери 911. Животът на едно малко момиченце зависи от това.

Агата започна да го избутва към вратата. Прайс успя да закрепи крива усмивка на лицето си, но продължи да я гледа втрещено.

Агата протегна ръка и отвори вратата.

— Ако полицията дойде тук, дъщеря ми ще умре. Обясни им го. Увери се, че разбират за какво става дума. А сега кажи: „Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад“.

— Благодаря ви и довиждане, госпожо Конрад — промълви Били.

Агата го избута в коридора и затвори вратата.

Обърна се и се вторачи в телефона. Ако грешеше и имаше микрофони, ако можеха да я чуят, щяха да звъннат веднага. Внезапно й се стори, че е допуснала ужасна грешка и телефонът ще звънне. Всичко стана прекалено бързо и тя нямаше време да помисли. Имаше толкова много други възможности. Разбира се, че беше сгрешила. Разбира се, телефонът щеше да звънне. И тогава тя щеше да чуе ужасния глас на онзи гаден мъж. Щеше да чуе плача на дъщеря си. Писъците й. Аги прикова очи в телефона. Той упорито мълчеше. Но ако беше сгрешила… ако беше допуснала грешка…

Телефонът не звънна.

Тя тръгна на пръсти, сякаш за да не събуди спящо чудовище — безмълвния телефон. Вървеше бавно и едва дишаше. Отиваше към детската стая. Искаше да се отдалечи от телефона. Ако успееше да се измъкне от него, може би нямаше да я хване.

Телефонът все още не звънеше. Оказа се права. Не можеха да я чуят. Нямаше микрофони. Само камери. Беше права. Малко по малко ужасът й започна да изчезва. Мислите й се проясниха. Тя влезе в гардероба. Там, сред приятелите на Джеси, се чувстваше в безопасност. Беше защитена от телефона.

Агата се протегна и взе малкото сиво мече. Притисна го до гърдите си и го залюля.

— Успяхме, Белоснежко — прошепна тя. — Добрахме се до полицията. Ще арестуват тези мръсници. Ще ни върнат Джеси. Знам го.

И притисна мечето още по-силно.

— Мили Боже — промълви Агата. — Моля те, помогни ни.

В другата стая телефонът зазвъня.