Андрю Клаван - Нито дума

Мече. Белоснежко.

Разбира се, бебето не се интересуваше от мечето. Повече от година и половина вярното същество седя пренебрегвано и без име в кошарката на детето. Но една неделя, точно след Коледа, когато Джесика беше на деветнадесет месеца, времето му дойде. Нейтън четеше в креслото си. Аги лежеше на канапето и решаваше кръстословицата в „Таймс“. Джесика седеше на пода и драскаше с пастел по един от бележниците на майка си.

Внезапно момиченцето вдигна глава. Очите му се ококориха, а устата му увисна. Джесика протегна ръка и посочи енергично балконската врата.

— Тва… Тва… — извика тя. — Тва е…

Нейтън погледна навън и се ухили.

— Хей. Това е сняг. Снежинки.

— Нежинки! — въодушевено повтори Джесика.

— Да — кимна Нейтън. — Хубаво, нали?

— Нежинки!

Джесика се изправи и затича бързо към кошарката си. Агата се засмя. Когато детето тръгнеше по този начин, приличаше на робот, който слиза по стръмен хълм. Джесика застана до кошарката, зарови вътре и извади старото мече. Вдигна го към Нейтън и извика напрегнато:

— Нежинки!

— Да, точно така — засмя се Нейтън. — Снежинките са бели. Бели снежинки.

— Бенежко! — триумфално изкрещя Джесика. — Бенежко! — повтори тя, притисна мечето до гърдите си и запя в ухото му. — Бенежко, Бенежко.

От този ден разнасяше мечето навсякъде. Преподаваше му новите думи, които беше научила. Показваше му картинките в книжките си. Слагаше го да спи и го завиваше нежно. Прегръщаше го здраво, когато си лягаше. Аги бе целувала и мечето всяка вечер, когато приспиваше Джеси.

Влезе в гардероба и коленичи пред мечето. Искаше да го нагласи по-добре и да свали другите играчки от него. А и да го премести по-напред. Не прекалено много, за да не подразни Джесика… когато Нейтън я доведеше у дома.

Потисна плача си и прегърна старото мече. Потърка буза в износената му сива козина.

— Бенежко — промълви пак тя и очите й се напълниха със сълзи.

Притисна мечето към гърдите си и усети топлината на новороденото си бебе. Докторът го бе метнал върху подутите й гърди като току-що уловена риба. Тогава Аги все още дишаше тежко, изтощена от раждането, и само повтаряше: „О, бебето ми. Бебето ми“. Бяха чакали толкова дълго. Докато Нейтън се оправи напълно. Докато практиката му се разрасне. Докато имат повече пари. Докато той се почувства сигурен. После Аги вдигна очи и видя Нейтън, който плачеше и се усмихваше едновременно.

— О, Нейтън — каза му тя. — Бебе.

А по-късно майка й дойде в болницата и й донесе мечето. Белоснежко.

Аги избърса очи с ухото на мечето. „Не им позволявай да те видят как плачеш“ — заповяда си тя. — „Онези гадни копелета ще се изпържат в ада, преди да те видят как плачеш.“ Усещаше камерите им около себе си като ръцете на непознат. Представяше си ги като неясни фигури с нажежени до бяло очи, които я наблюдаваха неотклонно. Наблюдаваха я.

„Кои сте вие, копелета? Защо ни причинявате това?“

Минаха няколко минути преди да се успокои. Остави мечето на мястото му в задната част на гардероба. Собственото му място.

— Не се тревожи — каза му тя. — Нейтън ще я доведе у дома. Ще я вземе и ще я доведе. В момента действа по въпроса.

Повтаряше си това за хиляден път, откак Нейтън бе излязъл. Той беше навън и в момента прибираше Джеси. Не й бе казал къде отива. Обясни й, че те не му позволили. Но каквото и да искаха от него, той щеше да го направи. Които и да бяха те, каквото и да се опитваха да получат от него, той щеше да им го даде и да върне Джеси. Агата не спираше да си го повтаря. Скоро, най-късно в девет и половина, той щеше да влезе в апартамента заедно с дъщеря им.

Агата пак погледна вехтото сиво мече. „Всичко ще се оправи — помисли си тя. — Нейтън ще я доведе. Всичко ще се оправи…“

В този момент на вратата се позвъни.

Аги замря и отначало не можа да помръдне.

„Не отваряй на никого.“

Отново се позвъни.

Тя вдигна очи и огледа тавана на гардероба трескаво, търсейки камерите. Какво трябваше да направи? Как биха искали да постъпи?

Сега вече някой чукаше. Тихо, но настоятелно. Ами ако бяха те? Ако искаха да влязат? Ако й се ядосаха, че не отваря?

Чукането спря за момент. Отново се позвъни.

— Госпожо Конрад? — извика мъжки глас.

Агата се надигна бавно, като в транс. Краката й я понесоха напред, сякаш движени от загадъчна сила. Очите й се местеха от място на място. Търсеха камерите. Тя погледна телефона и си помисли: „Обадете се, копелета! Кажете ми какво да правя. Обяснете ми какво искате. Обадете се, за бога!“.