Андрю Клаван - Нито дума

„Елизабет, кой е номерът? Само един прост въпрос.“

Той излезе от колата и затвори вратата.

Тук, далеч от високите манхатънски сгради, които осигуряваха заслон, въздухът му се стори ужасно студен. Мъглата вледени кожата и мократа му от пот коса. Той потрепери.

Остана неподвижно за секунда, като се опитваше да се стегне. Ръцете му трепереха. Едва дишаше. Конрад бавно облиза устни и вдигна очи към „Импелитери“.

„Часовниковата кула. След като Елизабет ти каже номера, ела при часовниковата кула на улица «Ленърд». Знаеш ли я? В долната част на града, така че трябва да си оставиш поне половин час, за да стигнеш дотам. А това означава, че трябва да излезеш от «Импелитери» най-късно в осем и половина. Вземи номера и напусни лудницата до осем и половина. Това ще ти осигури точно нужното време. Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“

Като дишаше тежко, Конрад се вгледа в каменния куб пред себе си. Мъглата затанцува на светлината на ярките прожектори. Решетките се открояваха ясно пред прозорците, зад които светеше. Там, където беше тъмно, прозорците гледаха безжизнено.

„Не искам да стоя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам у дома.“

— О, господи! — прошепна Конрад.

Джесика беше ужасно уплашена.

„Защо не мога да се прибера у дома, татко?“

Дъщеря му се страхуваше, а той не знаеше нищо. Не знаеше кой я е отвлякъл, нито защо. Дори не разбираше какво искат от него.

„Не искам да стоя тук, татко.“

„Бебето ми — помисли си той. — Малкото ми момиченце.“

После прогони мрачните си мисли. Трябваше да се съсредоточи. Да бъде спокоен и компетентен. Добрият лекар. Стисна юмруци, за да спре треперенето.

„Елизабет, кой е номерът?“

Един прост въпрос. Трябваше да научи само това.

Конрад влезе в болницата.

Фоайето бе слабо осветено.

Лилавите флуоресцентни лампи на тавана бръмчаха и мъждукаха. Сестрата зад рецепцията и пазачът в коридора бяха неясни силуети.

„Не говори с никого. Не губи време.“

Конрад извади пропуска си и го показа на сестрата, когато мина покрай нея. Тя му кимна, без да се усмихне. Той закачи пропуска на ревера на шлифера си. Това му осигури някакво занимание, докато минаваше покрай бдителния поглед на пазача.

Стигна до асансьора и натисна копчето.

— Ей! — долетя силен глас от другия край на мрачния коридор. — Ей, Нейт!

„Мамка му“ — помисли Конрад и не се обърна. Вратата на асансьора се отвори и той се качи.

— Нейт. Хей, Нейт! Почакай!

„Не говори с никого…“

Конрад се нуждаеше от специален ключ, за да задвижи асансьора към четвъртия етаж. Затърси го нервно. Хайде по-бързо, хайде!

„Не губи никакво време.“

Гласът на Джери Сакс се чу по-ясно.

— Нейтън! Задръж асансьора!

Вратата на асансьора се затвори. Конрад вкара ключа в процепа и го завъртя, после погледна осветените номера.

После вратата се отвори отново и Джери Сакс влезе.

Беше ужасно задъхан. По розовото му теме блестеше пот, предницата на тъмнорозовата му риза беше потъмняла, както и подмишниците на зеления му костюм.

— Господи, Нейтън. Не ме ли чу? Натисни трети етаж за мен. Пфу! — изсумтя той и избърса лицето си с ръка.

— Съжалявам, Джери, бях…

Гласът на Конрад заглъхна. Той натисна бутона за третия етаж и вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре.

Конрад гледаше светлинката, която се местеше бавно. 1… 2… Сакс го погледна насмешливо.

— Веселба в събота вечер, а? Среща с Нейт. Обзалагам се, че матроните ти от Сентръл Парк не са свикнали на подобни посещения.

Конрад го погледна в очите. Внезапно осъзна, че погледът на Джери Сакс е адски глупав. А и уплашен от умния и сложен свят.

— Джери — рязко каза Конрад. — Дъщеря ми беше отвлечена. Къщата ми е под наблюдение. Моля те, обади се в полицията.

Но всъщност не го каза. Не посмя да го изрече.

„През целия път зад теб ще има някой. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка, тя ще умре.“

— Прав си, че е доста късно — меко отбеляза той.

Асансьорът спря на третия етаж. Вратата се отвори.

— Приятна вечер, Нейт.

Сакс излезе и Конрад продължи сам към четвъртия етаж.

Беше седем и четиридесет. Разполагаше с петдесет минути да свърши работата. Мина покрай надзирателката — същата едра чернокожа жена, седнала зад бюрото. Отключи вратата на отделението и тръгна по коридора към стая номер три.

Срещу него вървяха санитари. Други го задминаваха. Конрад избягваше очите им. Стискаше здраво верижката с ключовете.