Андрю Клаван - Нито дума

— Нейтън — прошепна Аги. — Какво става?

Той се обърна към нея и сложи ръка на рамото й. Лицето й беше бледо и набръчкано, очите й бяха безумни. Косата й беше разчорлена. Той й се усмихна.

Чу се ново изщракване.

— Татко?

— Джес?

— Татко — разплака се тя. — Страх ме е, татко.

Очите на Конрад се изпълниха със сълзи.

— Знам, миличко. Всичко е наред.

— Не искам да седя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам да се прибера.

— Всичко ще е наред, Джеси. Скоро ще си у дома — успокои я той и затвори очи.

— О, господи, Нейтън, моля те… — извика Аги и протегна ръка към телефона.

Но Конрад не й го даде. Вече чуваше виковете на Джесика.

— Не! Искам да говоря с мама! Искам мама. Моля ви, моля ви… Татко!

После престъпниците отведоха Джесика от телефона и виковете й замряха.

— Слушай сега — каза Спорт след миг. — Ето какво ще направиш, докторе.

Конрад закри очи с ръка. Знаеше, че го наблюдават, но не можа да се сдържи. Тялото му потрепери.

— Ще посетиш една от пациентките си — продължи Спорт. — Елизабет Бъроуз…

„Ще бъдеш проследен. Ще бъдеш наблюдаван всеки миг.“

Конрад облече шлифера си и тръгна заедно с Агата към вратата.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

На вратата Агата вдигна очи към него. Не го попита дали ще се оправи, просто стоеше и го гледаше. Очите й изглеждаха огромни и тъмни. Той я докосна нежно по бузата, после се наведе и притисна устни към нейните.

— Не им позволявай да видят как плачеш, Аги.

Тя се усмихна насила и поклати глава.

— Добре.

— Не отваряй вратата.

Агата не можа да му отговори.

— Скоро ще се върна.

Тя кимна, а очите й отново се напълниха със сълзи.

Конрад си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Чу как вратата се затваря зад него.

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Конрад бавно тръгна към асансьора. Натисна копчето и загледа лампичката. 12… 11… 10… Стоеше пред вратата и оглеждаше коридора. Беше празен. Очите му се спряха на вратата на апартамент 5С. Там живееха съседите му. Скот и Джоан Хауърд. Пенсиониран бижутер и жена му. Вратата привличаше Конрад като магнит. Той си представи как казва на Скот: „Звънни в полицията, моля те“. Дори се наведе към вратата, докато чакаше асансьора.

Но после застина на място.

„Имаш хубава риза. Оранжевото ти отива.“

Зад гърба му се отвори друга врата. Конрад се завъртя. Били Прайс излезе от апартамента си с два кашона. Конрад си спомни как се бяха срещнали в асансьора. Новият му съсед, служителят от Уолстрийт с отегчителния си хумор.

Младият мъж му се усмихна.

— Здрасти, докторе. Как си?

Конрад се усмихна и кимна леко.

— Още една похабена събота — каза Прайс, отвори вратата към помещението за боклук и я задържа с крак. — Можеш ли да повярваш, че все още си разопаковам багажа? — попита той и метна кашоните настрани.

Конрад го наблюдаваше внимателно. „Не — помисли си той. — Не мога да повярвам.“

— Къде е малкото момиченце днес? — попита Прайс.

Конрад се сдържа да не му се озъби.

— Ами… тя е навън с приятели…

— Аха — кимна Прайс. — Е, ще се видим пак — добави той, намигна му и бавно тръгна към апартамента си.

Вратата на асансьора се отвори. Конрад бързо влезе вътре.

— Точно така — промърмори той под носа си.

„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“

Застанал сам в асансьора, Конрад отново загледа лампичката. 5… 4… 3… Ако някой наблюдаваше отвън, щеше да разбере веднага, ако асансьорът спреше и Конрад излезеше.

Не го направи. Слезе във фоайето.

Излезе от асансьора и тръгна към портиера. Тази вечер беше Ърни. Висок слаб испанец с широка дружелюбна усмивка. Ърни забърза да му отвори стъклената врата. Когато Конрад мина покрай него, Ърни се усмихна и му намигна.

— Чао, докторе.

Конрад му се усмихна в отговор.

Вечерта беше мразовита и влажна. Лека мъгла се спускаше над фасадата на библиотеката на Морган на отсрещната страна на улицата. Фризовете й оживяваха от светлината на прожекторите, насочени към нея. Жълтите листа на тополите проблясваха отстрани.