Андрю Клаван - Нито дума

Той се протегна и хвана ръката й, но тя я отдръпна, без да го погледне. В гърлото му заседна гигантска буца. Наложи му се отново да се бори със сълзите си.

— Не можех да търпя да те гледам… — започна той. — Не можех…

Не можа да каже нищо повече. След няколко секунди Агата се обърна към него. Сълзите й бяха спрели. Изглеждаше съсипана от умора. Тя хвана ръката на мъжа си. Конрад я стисна здраво.

— Знам — меко каза тя. — Знам.

В първите часове след като говори със Спорт, Конрад се страхуваше, че ще полудее. Двамата с Аги седяха послушно в апартамента. Техният собствен апартамент. Гледаха стените и прозорците като затворници. Не говореха. Не знаеха какво да си кажат. Не искаха престъпниците да ги чуят. Просто седяха на канапето и си държаха ръцете. Конрад мислеше за Спорт и чуваше гласа му.

„Ако допуснеш още една грешка…“

Звукът от гласа на Спорт, веселият му, подигравателен тон…

„… малката сладка Джесика ще пострада…“

Конрад не познаваше гласа, но му се стори, че познава тона му достатъчно добре. Помисли си, че го е чувал и преди. В болничните отделения. В потискащите бели стаи.

„Ако допуснеш грешка…“

След известно време Конрад се надигна и започна да се разхожда нервно из стаята. Трябваше да помисли върху казаното от Спорт.

„Добро утро, доктор Конрад.“

Беше го нарекъл „доктор“. Знаеше кой е. Може да беше бивш пациент. Може би просто искаше внимание. Или пък дрога. Вероятно смяташе, че един лекар може да му помогне да се снабди с дрога. Сигурно искаше нещо. Дрога. Пари. Каквото и да е.

Конрад продължи да се разхожда. Мислеше за седем часа, когато отново щеше да говори със Спорт.

После Агата заплака. Той седна до нея и я прегърна. Притискаха се силно един в друг и се мъчеха да запазят спокойствие и сила. Не ядоха. Не можеха. Чакаха. Струваше им се, че стрелките на часовника не помръдват. Сивата дневна светлина зад прозорците не се променяше.

Безизходицата тормозеше Конрад. Искаше му се да излети от апартамента и да повика полицията. Искаше му се да протегне ръка по телефонната линия, да сграбчи Спорт и да го удуши. След около два часа, прекарани в мисли, за момент си представи как взима нож от кухнята и убива жена си и себе си, за да се отърват от мъчението.

Но това беше най-ужасната част от деня. Постепенно нещата се промениха и времето сякаш се задвижи по-бързо. Двамата с Аги влязоха в спалнята. Седнаха на леглото и пуснаха телевизора. Гледаха новините на всеки половин час. Вълнения в Източна Европа. Пожар на танкер в Персийския залив. Конрад гледаше репортажите и мислеше за Спорт. Припомняше си гласа му, както и собствения си глас. Беше се уплашил и Спорт сигурно бе доловил страха му.

Изскърца със зъби при тази мисъл. Задиша тежко и се вторачи в телевизора. Мел Гибсън правеше нов филм. В Западните щати валеше сняг. Студен фронт идваше на изток. Светлината зад прозореца потъмня. Конрад и Аги легнаха. Тя поспа малко, а той я прегръщаше, гледаше тавана и мислеше за Спорт и седем часа.

Аги се събуди и реши да се облече. Застана в ъгъла, а Конрад вдигна халата си пред нея. Тя бързо нахлузи джинси и фланела. Докато се обличаше, Аги оглеждаше стаята и се опитваше да открие камерите. После влезе в тоалетната, седна на клозета и се покри с кърпа, но въпреки това очите й горяха от унижение.

В пет часа си приготвиха вечеря. Стояха в кухнята един до друг и правеха сандвичи с шунка и сирене. Агата режеше хляб. Нервите й не издържаха и тя отново заплака. Конрад едва не й се скара. Искаше му се да изкрещи: „Престани! Не виждаш ли, че ме убиваш?“. Вместо това обаче обви раменете й с ръка. Обляна в сълзи, тя продължи да реже хляба.

Към края времето отново се забави и сякаш спря. Дневната светлина изчезна и зад прозорците се спусна нощ. Дотогава Конрад наблюдаваше светлината и си мислеше, че Спорт ще му се обади, след като се стъмни. Сега обаче нямаше какво да гледа. През последния половин час двамата с Аги седяха до масата в трапезарията. Бутнаха чиниите си настрани, макар в тях да имаше още храна. Държаха се за ръце и се опитваха да се усмихнат.

В седем без пет Агата стисна ръката му силно. Опита се да се усмихне, но отново заплака.

— Нейтън, кажи им… — едва прошепна тя, — кажи им… ще направим всичко. Не забравяй да им го кажеш…

„Моля те, спри — помисли си той. — Престани.“ Но потупа ръката й и също се опита да се усмихне.

— Всичко ще е наред — дрезгаво я успокои той.

Агата се опита да кимне.

Той погледна часовника си. Точно седем. Телефонът звънна.