Андрю Клаван - Нито дума

Конрад пристъпи към телефона. Аги бе плътно зад него. Той си пое дъх. Телефонът звънна отново. Той вдигна слушалката. От другата страна мълчаха. Той също не проговори. Чакаше.

— Дори „здрасти“ ли не казваш, докторе? — обади се Спорт. — Възпитанието е важно нещо, не знаеш ли?

Конрад се забави няколко секунди преди да отговори. Беше мислил за този разговор почти единадесет часа и искаше да се справи добре.

— Здрасти, Спорт — каза той.

Прозвуча доста добре. Гласът му беше спокоен и уверен. Говореше солидният лекар.

— Здрасти, Спорт. Хайде да поговорим за дъщеря ми.

Конрад усети, че Спорт се поколеба за момент.

— Ще ти кажа нещо, докторе — най-после отвърна той. — Аз ще говоря, а ти ще слушаш. Така действат психиатрите, нали? Аз говоря, а ти слушаш. — Той се засмя. — Така че слушай, а аз ще ти кажа какво точно да направиш…

— Не — прекъсна го Конрад, като притисна телефона до ухото си и пъхна свободната си ръка в джоба, за да не позволи на копелето да види треперенето й. — Не — повтори той. — Това не ме устройва, Спорт.

— Нейтън! — стреснато прошепна Агата.

Той й обърна гръб и притисна слушалката още по-плътно към ухото си.

От другата страна на линията мекият глас загрубя и заговори строго.

— Внимавай, докторе. Помни какво ти казах за грешките.

— Помня, Спорт. Но все пак, преди да продължим и преди да ми кажеш какво трябва да направя, искам да ми позволиш да говоря с Джесика.

— Ей, докторе, ти май не схващаш. Това, което искаш ти, няма никакво значение. Въобще не ми пука за желанията ти.

— Разбирам, Спорт, но все пак…

Внезапно Спорт закрещя.

— Не ме мотай с тия психарски лайна, копеле! Ще изкормя дъщеря ти като риба! Чуваш ли ме, доктор Шибаняков! Чуваш ли ме?

Конрад отвори уста, но не можа да издаде звук. Затвори я и изскърца със зъби. После се насили да говори спокойно.

— Ако не говоря с нея, Спорт, ще приема, че е мъртва.

Аги изплака. Конрад продължи:

— А ако е мъртва, ще отида в полицията.

— Не дрънкай глупости, човече. Ще ти кажа какво си спечели с…

Нейтън затвори телефона.

Застана неподвижно с ръка на слушалката. „Трябва да се стегна — помисли си. — Наблюдават ме. Трябва да пусна слушалката.“ Ръката му бавно се отдръпна от телефона.

— Нейтън! — най-после успя да проговори Агата. — Нейтън, за бога…

— Слушай — обърна се той към нея, хвана я за раменете и погледна в обезумелите й очи.

— Нейтън, о, господи, господи… — шепнеше тя трескаво.

Конрад заговори високо и ясно. Искаше да е сигурен, че Спорт ще чуе думите му.

— Слушай, Аги. Отиваме в полицията. Трябва да отидем в полицията.

„Точно така — помисли си той. — Ти мръсно копеле! Обади се пак! Звънни!“

Беше мислил за това цели единадесет часа и бе решил как да действа. Които и да бяха те, бяха направили нещо отчаяно. Каквото и да искаха, очевидно го желаеха силно. Дрога… пари… лекарско внимание… нещо, което той притежаваше, а те отчаяно искаха. Каквото и да бе, то представляваше единствената му разменна монета. Ако не я използваше като хората и не настоеше да говори с Джесика, каква причина щяха да имат престъпниците да я оставят жива?

— Трябва да отидем в полицията — повтори той.

Телефонът мълчеше. Аги го гледаше и клатеше глава.

— Трябва — каза той отново.

После пусна Агата и тръгна към вратата.

Телефонът звънна.

Конрад спря и бавно се обърна. Телефонът звънна отново. Аги стоеше и го гледаше вторачено.

Конрад се върна при нея. Тъкмо когато телефонът звънна за трети път, той вдигна слушалката и пак пъхна треперещата си ръка в джоба си. После спокойно каза:

— Да?

Мълчанието от другата страна му заприлича ма тексаска магистрала: струваше му се, че никога няма да се промени или да свърши. После Спорт започна да се смее подигравателно.

— О — каза той. — Твърдият доктор. Непреклонният татко. О, да. Какво ще кажеш да доведа дъщеря ти до телефона и да я послушаш как пищи? Как ще се почувстваш тогава?

— Не — отвърна Конрад с все така спокоен глас. — Каквото и да искаш, няма да го получиш, ако я нараниш.

Спорт продължи да се смее.

— Чувам те, чувам те. Ти си мъжко момче, татенце. Знаеш ли, всъщност това ми харесва. Наистина. Обичам такива типове. Напомнят ми за самия мен. Имам предвид, че ние с теб вероятно бихме се разбрали добре при други обстоятелства.

Ръката в джоба на Конрад се сви в юмрук. „Пипнах те“ — помисли си той.

— Е, добре — каза Спорт. — Изчакай малко, човече.

Чу се изщракване, после леко бръмчене. Конрад се вслуша напрегнато, но не чу друг звук.