Андрю Клаван - Нито дума

Под дърветата минаваха хора. Чернокож мъж в кожено яке, хванал ръката на усмихнато момиче. Среброкос мъж в елегантен тъмен костюм. Възрастна жена с боядисана в червено коса разхождаше кокера си. Млад скитник седеше на стъпалата на библиотеката, свел глава към коленете си.

Конрад спря за момент и се вгледа в тях. Усети как по слепоочията му се стича пот.

„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“

Той тръгна към гаража.

— Как си, докторе? Време да запалим стария ролс, а?

Конрад се вгледа в лицето на Лар, служителя в гаража. Добре познато лице, с голям нос и червени бузи като на Дядо Коледа. Лар работеше тук почти всяка вечер. Винаги поздравяваше Агата любезно, а когато видеше Джеси, се преструваше, че се кани да й открадне носа. Сега, когато Конрад се вгледа в малките му присвити очи, те проблеснаха като черни мъниста.

— Да, няма да е лошо — отговори Конрад.

Лар му отдаде чест и тръгна да докара колата.

Конрад зачака, пъхнал ръце в джобовете на шлифера си.

Погледна нервно през рамо и сърцето му се сви.

На отсрещната страна на улицата, до ниско гинко 2 2 Азиатско дърво с широки и ветрилообразни листа. — Б.пр. , стоеше някакъв човек и го наблюдаваше. Конрад ококори очи и се вторачи във фигурата.

Човекът небрежно се обърна и бавно се отдалечи.

Сребристосинята корсика на Конрад изскочи от гаража със свистене на гуми и закова пред него. Лар излезе отвътре и му задържа вратата отворена.

— Благодаря ти, Лар — дрезгаво каза Конрад, после се настани зад волана.

„Ето какво ще направиш сега, докторе. В момента е седем и пет. Веднага щом затвориш телефона, ще си облечеш палтото и ще излезеш. Ще отидеш в лудница «Импелитери». Пътят дотам ще ти отнеме не повече от двадесет — двадесет и пет минути.“

Корсиката се движеше бавно по Тридесет и шеста улица. На ъгъла на авеню „Лексингтън“ Конрад спря на светофара. Зелен понтиак закова до него. Двигателят му ръмжеше силно. Конрад погледна към него и видя зад волана мускулест млад мъж. Младежът бе подстриган късо и носеше бяла тениска. Той прикова очи в Конрад и се ухили, после форсира двигателя.

Конрад преглътна затруднено и отмести очи към огледалото за обратно виждане. Не можа да различи шофьора в колата отзад. Само два фара и силуета на глава, която го гледаше.

Светна зелено, той натисна газта и се понесе към тунела.

„Та значи сега е седем и половина. Влизаш в лудницата и отиваш при Елизабет. Влез направо вътре. Не говори с никого. Не си губи времето. Не разполагаш с никакво време, докторе, нали разбираш? Просто отиди при Елизабет. Говори с нея. Както правиш обикновено. Не й давай лекарства. Мозъкът й трябва да е ясен. Само си поговори с нея и я накарай да се отпусне. Да се съгласи да си бъбри с теб. Ще ти отпусна половин час за това, дори четиридесет и пет минути. Добре, става осем и петнадесет. Тя говори, спокойна е и ти има доверие. Точно тогава трябва да й зададеш един въпрос.“

Няколко улици водеха към входа на тунела. Корсиката се вля в потока коли. След миг Конрад се мръщеше срещу ярките подземни светлини. Прожектори, закачени по мърлявите стени, облицовани с жълти плочки. Фаровете на колите отсреща. Червени стопове пред него.

Работник от пътното управление вървеше по тясната пътека вдясно. Камион на „Кока-Кола“ го притискаше отзад. Отпред един мъж в син шевролет наблюдаваше Конрад в огледалото за обратно виждане.

„Кой е номерът, Елизабет?“ Това е въпросът. Единственото, което трябва да попиташ. След като я накараш да се отпусне и да се разприказва, просто трябва да се наведеш приятелски към нея и да попиташ: „Елизабет, кой е номерът?“. Нищо сложно. Фасулска работа.

Конрад излезе от тунела в мъгливата нощ. Мина през будката за събиране на такси и потегли по магистралата към Лонг Айланд.

Стискаше волана и усещаше как ризата му подгизва от пот. Корсиката се носеше плавно по широката магистрала, заобиколена от коли. Задминаваха го. Някои оставаха зад него. Други се изравняваха с корсиката. Тъмни силуети зад воланите.

Фарове, блеснали като очи на хищник.

В седем и половина спря на паркинга на „Импелитери“. Изоставаше с пет минути от разписанието на Спорт.

„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда. Няма да чакам и една секунда, докторе. Девет часът и край. Запомни това.“

Конрад паркира на запазеното място точно до стената на сградата. Потупа вътрешния джоб на шлифера си и усети касетофона. Беше го донесъл, защото искаше всичко да изглежда нормално за Елизабет.