Андрю Клаван - Нито дума

„Кой е номерът?“

Вкара ключа в ключалката.

Внезапно се паникьоса. По лицето му изби пот. Ръката му затрепери.

„Не мога… Не мога да го направя.“

Едва успяваше да си поеме дъх. Огледа коридора и сенките, в които изчезваха хората.

„Не мога да го направя, Аги.“

Беше я оставил сама. Бе оставил жена си сама. С тях.

А кои, по дяволите, бяха те? Те я наблюдаваха и слушаха. И можеха да влязат в апартамента. Можеха да си отключат също като преди. Господи, трябваше само да почукат. Аги щеше да направи всичко, което й наредят. Би се съгласила на всичко, за да спаси детето. Как можа да я остави сама? Какъв човек…

„Не мога…“

А сега отиваше да види пациентката си. Психически разстроена жена, която бе започнала да му се доверява. Щеше да й зададе въпрос, а не знаеше нищо. Дали я познаваха? Дали можеха да й помогнат? Дали въпросът им щеше да я нарани или да я подлуди? Този въпрос можеше да унищожи останките от нормалния й разум. А той не знаеше нищо.

„Какъв е този номер? Защо Елизабет? Защо на мен?“

„Защо аз, за бога?“

„Не искам да остана тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома?“

Трябваше да им откаже. Трябваше да се обади в полицията. Или пък да преговаря с тях…

Зрението му се замъгли, ръцете му затрепериха още по-силно. „О, господи, ще убият дъщеря ми!“

А той не можеше да й помогне. Беше безсилен срещу тях. Беше едно нищо.

— По дяволите! — прошепна Конрад.

Вторачи се в ръката си и се опита да се съсредоточи. Помъчи се да овладее дишането си, да събуди лекаря в себе си.

— По дяволите!

Вдигна нервно ръка и избърса сълзите от очите си. Стисна ключа силно и успокои треперенето на ръката си.

Трябваше само да попита Елизабет кой е номерът. Можеше да го направи. Можеше да запази самообладание достатъчно дълго, за да я попита. Можеше да стигне до часовниковата кула на улица „Ленърд“ и да им съобщи номера. А те щяха да върнат дъщеря му жива.

Съвсем просто.

С нечовешко усилие на волята той прогони всички мисли от мозъка си. Завъртя ключа и тежката врата се отвори. Конрад извади ключа и влезе. Вратата се затвори зад гърба му.

Конрад се закова на прага. Вдигна глава и застина. Устата му увисна. Ръцете му изстинаха.

О, господи! О, господи!

Стаята беше празна.

Големият вграден гардероб в детската стая беше личното място на Джесика за игра. Агата беше разчистила пода грижливо. Дъщеря й обичаше да седи там, когато искаше да остане сама. Рисуваше или подреждаше мозайки. Или пък си играеше с куклите, като си мърмореше тихичко на техния език.

Около стените на гардероба бяха подредени плюшените й играчки. Мечета, алигатори, марсианци, клоуни. Жабока Кърмит, Гуфи. Приятелите й. Тя ги наричаше така. Например: „Мога ли да взема един приятел в парка?“ или „Можеш ли да зашиеш окото на приятеля ми?“.

Сега Агата стоеше до вратата на гардероба и разглеждаше приятелите на Джесика. Бяха страшно много. Джесика не обичаше да ги изхвърля. А когато те погледнеше с треперещи устни и насълзени очи и кажеше: „Моля те, мамо, не изхвърляй приятеля ми“, какво можеше да направиш?

Агата се усмихна леко, без да осъзнава какво прави. Наистина й се струваше, че са запазили всички играчки, които бяха купували. Гуфи беше любимецът на Джесика цели шест месеца, когато тя беше на около три годинки. После идваше Мис Пиги, която бе споделяла леглото на Джеси миналата пролет. Зад тях, в дъното на гардероба, бе Белоснежко.

— Бенежко — промълви Агата тихо.

Белоснежко беше малко мече, вече посивяло, дори черно на някои места. Едното му оранжево око липсваше. От дясната му лапа падаше пълнеж. От едната му страна имаше лилава кръпка. Бяха имали спешен случай, а лилавото бе единственият цвят, с който Агата разполагаше. И все пак бе тъжно да видиш стария Белоснежко натикан в задната част на гардероба. Полускрит от рака Себастиян и кученцето Пупи. Заменен от десетките нови герои, които Джесика бе видяла по телевизията или в домовете на други деца.

Белоснежко беше първата й играчка. Майката на Агата го донесе в болницата в деня, когато Джесика се роди, и го пъхна под ръката на Аги в леглото. После каза: „Крайно време беше“ и кимна. Аги изморено поклати глава. Тя бе първата в рода, която завърши колеж. Беше изоставила работата си в социалната служба, за да спечели пари и дори малко слава като художничка. Беше се омъжила за идеала на майка си — почтен лекар евреин. А сега за първи път твърдата стара жена показваше слаба гордост и интерес към някое от постиженията на дъщеря си.