— Не. Щяхме да… Не, няма нищо.
— Добре. Искам да си останете у дома и да не правите нищо. Можете да ядете и дори да ходите до кенефа. Но аз непрестанно ще ви наблюдавам. Довечера в седем ще ти звънна отново. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш дъщерята жива.
— Слушай… — започна Конрад.
Спорт затвори телефона и тихо се засмя.
— Хе-хе-хе — обади се Доленко зад гърба му.
Максуел седеше приведен на стола си и гледаше вратата на спалнята.
Конрад бавно остави слушалката.
— Нейтън?
Той си пое дълбоко дъх.
— Нейтън, какво…
Най-после успя да се обърне и да я погледне в очите.
— О, господи, Нейтън! — изохка Аги. — Какво е станало?
Тя се наведе напред, притиснала ръце към гърдите си. Очите й гледаха диво, но не плачеше, а сякаш му се молеше.
— Нейтън?
Мина известно време преди той да успее да проговори. Прокашля се и каза:
— Някой я е отвлякъл.
— Отвлякъл?
— Чуй ме, Аги — каза той, като пристъпи към нея и я хвана за раменете.
— Отвлякъл я? Отнесъл е детенцето ми? Защо…
— Тихо, Аги, слушай…
— Но защо ще отвличат детенцето ми? Защо…
— Не знам, Аги. Изслушай ме. Не знам.
— Трябва да я върнат. Защо не я върнат? Пари ли искат? Можем да им дадем пари. Могат да получат всичките ни пари, Нейтън. Каза ли им? Трябва да им кажеш, за да ни я върнат. Нейтън…
— О, господи!
Конрад я прегърна и я притисна към себе си. Очите му се изпълниха със сълзи, но той ги потисна. Държеше Аги здраво, а тя трепереше в ръцете му и продължаваше да говори.
— Не могат просто така да влязат тук, нали? Да влязат в дома ни. В апартамента ни. Да вземат бебчето ми. Не искат да я наранят, нали? Тя е малко момиченце.
— Шшт — прошепна Конрад в ухото й и я целуна отчаяно по бузата. — Шшт.
— Да се обадим в полицията. Трябва да се обадим в полицията…
— Не можем. Те ни наблюдават и слушат… някак си… сложили са камери в апартамента. И микрофони. Виждат какво правим и ни чуват…
— Но ние трябва да направим нещо…
— Трябва да чакаме. Онзи човек — Спорт — ще се обади в седем. Ще ни каже какво да направим. А ако не чакаме и ни видят, че правим нещо, ще я наранят, Аги.
— О, не! О, господи!
Конрад затвори очи и я притисна силно.
— Шшт — прошепна той в ухото й. — Шшт.
След секунда Агата бавно се отдръпна от него и вдигна очи към лицето му. Не плачеше, но очите й бяха широко отворени, като на човек, ударен в корема. Тя поклати глава и се вгледа в лицето му, сякаш искаше да научи нещо.
Конрад я погали по бузата.
— Всичко ще се оправи.
— Защо става това? Нейтън? Защо е всичко това?
Най-после сълзите бликнаха.
— О, господи! Бебето ми! Джеси! О, господи!
Аги плачеше и трепереше, покрила устата си с ръка. Другата й ръка се протегна сляпо настрани и намери стол. Аги го придърпа към себе си, тежко се отпусна и заплака. Облечена в белия си халат, с увиснала рошава коса и пребледнели от страх бузи, изглеждаше стара и нещастна.
Конрад отмести очи от нея и прокара пръсти през оредялата си коса. Жена му продължаваше да плаче и да кърши ръце. А той нямаше сили да я погледне. След секунда излезе от стаята и бързо влезе в спалнята. Лекарската му чанта беше в гардероба. Той коленичи и я отвори. Зарови из нея и намери кутийка „Ксанакс“ 1 1 Лекарство, давано при нервни разстройства. — Б.пр.
. Изсипа две таблетки в шепата си.
— Това ще помогне — прошепна той тихо.
Хапчетата бяха елипсовидни и оцветени в лилаво, по един милиграм всяко. Той извади още едно и затвори кутийката.
Влезе в банята и наля чаша вода. Върна се с водата и хапчетата при Аги. Тя все още седеше до масата, вперила очи в стената. Мълчеше, но по бузите й се стичаха сълзи. И продължаваше да кърши ръце.
— Вземи ги — каза Конрад, като остави водата и хапчетата пред нея и погледна вратата със срязаната верига. — Ще ти помогнат.
Аги го погледна замаяно.
— Какво?
— Лекарство. Ще ти помогне.
Аги погледна лилавите хапчета, после вдигна очи към него и въпреки сълзите си започна да се смее. След миг смехът й замря. Внезапно, сякаш му удряше шамар, тя блъсна силно чашата и тя изхвърча от масата и падна на килима. Водата се разля и образува тъмно петно. Чашата се търколи шумно по паркета.
— Дяволите да те вземат, Нейтън — извика Аги с глас, който той не беше чувал никога — гърлен и разтреперан. — Проклет да си.
Стомахът му се сви и краката му омекнаха. Конрад се отпусна на стола срещу нея.
— Съжалявам. О, господи, съжалявам, Аги.
Читать дальше