Андрю Клаван - Нито дума

— Не. Щяхме да… Не, няма нищо.

— Добре. Искам да си останете у дома и да не правите нищо. Можете да ядете и дори да ходите до кенефа. Но аз непрестанно ще ви наблюдавам. Довечера в седем ще ти звънна отново. Тогава ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш дъщерята жива.

— Слушай… — започна Конрад.

Спорт затвори телефона и тихо се засмя.

— Хе-хе-хе — обади се Доленко зад гърба му.

Максуел седеше приведен на стола си и гледаше вратата на спалнята.

Конрад бавно остави слушалката.

— Нейтън?

Той си пое дълбоко дъх.

— Нейтън, какво…

Най-после успя да се обърне и да я погледне в очите.

— О, господи, Нейтън! — изохка Аги. — Какво е станало?

Тя се наведе напред, притиснала ръце към гърдите си. Очите й гледаха диво, но не плачеше, а сякаш му се молеше.

— Нейтън?

Мина известно време преди той да успее да проговори. Прокашля се и каза:

— Някой я е отвлякъл.

— Отвлякъл?

— Чуй ме, Аги — каза той, като пристъпи към нея и я хвана за раменете.

— Отвлякъл я? Отнесъл е детенцето ми? Защо…

— Тихо, Аги, слушай…

— Но защо ще отвличат детенцето ми? Защо…

— Не знам, Аги. Изслушай ме. Не знам.

— Трябва да я върнат. Защо не я върнат? Пари ли искат? Можем да им дадем пари. Могат да получат всичките ни пари, Нейтън. Каза ли им? Трябва да им кажеш, за да ни я върнат. Нейтън…

— О, господи!

Конрад я прегърна и я притисна към себе си. Очите му се изпълниха със сълзи, но той ги потисна. Държеше Аги здраво, а тя трепереше в ръцете му и продължаваше да говори.

— Не могат просто така да влязат тук, нали? Да влязат в дома ни. В апартамента ни. Да вземат бебчето ми. Не искат да я наранят, нали? Тя е малко момиченце.

— Шшт — прошепна Конрад в ухото й и я целуна отчаяно по бузата. — Шшт.

— Да се обадим в полицията. Трябва да се обадим в полицията…

— Не можем. Те ни наблюдават и слушат… някак си… сложили са камери в апартамента. И микрофони. Виждат какво правим и ни чуват…

— Но ние трябва да направим нещо…

— Трябва да чакаме. Онзи човек — Спорт — ще се обади в седем. Ще ни каже какво да направим. А ако не чакаме и ни видят, че правим нещо, ще я наранят, Аги.

— О, не! О, господи!

Конрад затвори очи и я притисна силно.

— Шшт — прошепна той в ухото й. — Шшт.

След секунда Агата бавно се отдръпна от него и вдигна очи към лицето му. Не плачеше, но очите й бяха широко отворени, като на човек, ударен в корема. Тя поклати глава и се вгледа в лицето му, сякаш искаше да научи нещо.

Конрад я погали по бузата.

— Всичко ще се оправи.

— Защо става това? Нейтън? Защо е всичко това?

Най-после сълзите бликнаха.

— О, господи! Бебето ми! Джеси! О, господи!

Аги плачеше и трепереше, покрила устата си с ръка. Другата й ръка се протегна сляпо настрани и намери стол. Аги го придърпа към себе си, тежко се отпусна и заплака. Облечена в белия си халат, с увиснала рошава коса и пребледнели от страх бузи, изглеждаше стара и нещастна.

Конрад отмести очи от нея и прокара пръсти през оредялата си коса. Жена му продължаваше да плаче и да кърши ръце. А той нямаше сили да я погледне. След секунда излезе от стаята и бързо влезе в спалнята. Лекарската му чанта беше в гардероба. Той коленичи и я отвори. Зарови из нея и намери кутийка „Ксанакс“ 1 1 Лекарство, давано при нервни разстройства. — Б.пр. . Изсипа две таблетки в шепата си.

— Това ще помогне — прошепна той тихо.

Хапчетата бяха елипсовидни и оцветени в лилаво, по един милиграм всяко. Той извади още едно и затвори кутийката.

Влезе в банята и наля чаша вода. Върна се с водата и хапчетата при Аги. Тя все още седеше до масата, вперила очи в стената. Мълчеше, но по бузите й се стичаха сълзи. И продължаваше да кърши ръце.

— Вземи ги — каза Конрад, като остави водата и хапчетата пред нея и погледна вратата със срязаната верига. — Ще ти помогнат.

Аги го погледна замаяно.

— Какво?

— Лекарство. Ще ти помогне.

Аги погледна лилавите хапчета, после вдигна очи към него и въпреки сълзите си започна да се смее. След миг смехът й замря. Внезапно, сякаш му удряше шамар, тя блъсна силно чашата и тя изхвърча от масата и падна на килима. Водата се разля и образува тъмно петно. Чашата се търколи шумно по паркета.

— Дяволите да те вземат, Нейтън — извика Аги с глас, който той не беше чувал никога — гърлен и разтреперан. — Проклет да си.

Стомахът му се сви и краката му омекнаха. Конрад се отпусна на стола срещу нея.

— Съжалявам. О, господи, съжалявам, Аги.