Андрю Клаван - Нито дума

Спорт сложи кърпата на устата й. Тя отново се дръпна, изстена и продължи да плаче. Спорт придърпа главата й към себе си и притисна кърпата. Усети как Джесика се дави, поотпусна я и тя повърна на одеялото.

— Пфу, мамка му! — извика Спорт и отскочи.

— О, не — извика детето, загледано в повърнатото. — О, не!

Устната му кървеше и то хлипаше нещастно.

Спорт отново притисна кърпата към лицето му.

— Сега кротувай — нареди му той.

Този път момиченцето не можа да се измъкне. Вторачи се в Спорт над кърпата. От очите му течаха сълзи. После очите се затвориха и детето се отпусна. Спорт го положи на матрака и размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на повърнато.

После издърпа мръсното одеяло изпод Джесика, нави го на руло и го захвърли в ъгъла. След това вдигна очи към Максуел.

Ръцете му все още бяха протегнати напред. Бузите му бяха зачервени. Изглеждаше замръзнал на мястото си. А панталонът му бе издут от страхотна ерекция.

Спорт го плесна по рамото, като се опитваше да скрие гнева си.

— Ела — каза му той.

Оставиха детето в спалнята и затвориха вратата.

На сутринта Максуел седеше пред вратата и я гледаше вторачено. Беше се настанил на един от високите столове, приведен напред. Търкаше ръцете си една в друга и не изпускаше вратата от очи.

Спорт и Доленко се намираха в другия край на стаята, до стъклените врати, които водеха към балкона. Спорт седеше на стол и държеше в скута си мобифон. Доленко стоеше до него, притиснал бинокъл към изпъкналите си очи. Бинокълът бе насочен към прозорците на сградата отсреща.

Доленко се захили високо и пронизително като момиче.

— Хе-хе-хе. Виж само. Дори не знаят какво става. Той сяда да закусва. О, това е страхотно. Циците отиват в детската стая. Хе-хе-хе — изкикоти се той отново. — Търсят я. Къде е? Къде може да е? Хе-хе-хе.

Спорт изсумтя. Поклати глава презрително, но също се засмя. Отпусна се удобно на стола и погледна навън. Виждаше семейство Конрад дори без бинокъл — две дребни фигурки, които се движеха нервно из апартамента отсреща.

Доленко се залюля на пръсти и извика:

— Видяха вратата! Видяха вратата!

Спорт вдигна мобифона. Независимо какво беше мнението му за Доленко, трябваше да признае, че идиотът наистина разбира от електроника. Отначало Спорт искаше да сложи микрофони и дори скрити камери в апартамента на Конрад. Но когато това се оказа прекалено трудно, Доленко измисли номера с предавателя. Сега телефонът на Конрад бе свързан директно с мобифона им. Спорт можеше да му се обади, но Конрад не можеше да звънне на никой друг, освен на него.

Спорт притисна мобифона към ухото си.

След секунда видя как Конрад тича към телефона и чу щракването, когато докторът вдигна слушалката и започна да натиска бутоните. Последва кратка пауза.

Спорт си пое дъх и заговори спокойно. Беше развълнуван, но се опитваше да запази гласа си равен и безстрастен.

— Добро утро, доктор Конрад — каза той. — Казвам се Спорт.

Задъхано мълчание. После Конрад заекна.

— Какво, по дяволите…

Спорт го прекъсна.

— Слушай ме внимателно. Не казвай нито дума. Дъщеря ти е при мен.

Този път паузата беше по-дълга.

— Кой си ти? — извика докторът. — Кой, по дяволите, си ти?

— Работих по апартамента ви няколко дни, доктор Конрад. Сложих вътре няколко камери и виждам какво правите. А чрез микрофоните чувам какво си казвате. Имаш много хубава риза. Оранжевото ти отива. И би трябвало да носиш джинси по-често.

— Виж го, виж го — прошепна Доленко. — Търси камерите. Хе-хе-хе. Оглежда се и си мисли: „Къде са, по дяволите?“. Хе-хе-хе.

Спорт му махна да замълчи. Не сваляше очи от прозореца и фигурата на Конрад.

— Ако се опитате да излезете — продължи Спорт — или да се свържете с някого, ще убия дъщеря ви. Ако се опитате да изключите техниката ми или направите нещо подозрително, ще я убия.

— Копеле мръсно! Къде е дъщеря ми? Искам да говоря…

— Оппааа! — ухили се Спорт. — Това беше грешка. Ако допуснеш още една грешка, малката сладка Джесика ще пострада. А при следващата грешка ще умре.

Зачака търпеливо. Искаше да види дали богатият лекар ще си отвори голямата уста.

— Е, добре — каза Конрад след малко. — Какво искаш?

Усмивката на Спорт се разшири и очите му заблестяха.

— А, вече загряваш, докторе. Слушай сега. Имаш ли часове днес? Очакваш ли някакви обаждания?

Мълчание. После Конрад отговори.

— Не. Не.

— Кажи ми сега, защото ако някой се появи по-късно, скъпата ни Джесика ще пострада.