Андрю Клаван - Нито дума

Конрад направи още една стъпка към нея.

Тя заговори отново и сърцето му се вледени. Гласът й беше променен — далечен и треперещ. Очите й се стрелкаха нервно, сякаш търсеха невидимо лице.

— Не, той не е — изхриптя тя. — Той е добър. Добър е. Наистина.

Говореше с Тайния приятел.

Конрад застина и се вгледа в нея.

„Прецаках се страхотно.“

Елизабет зашептя енергично:

— О, не, Господи, остави го. Недей, моля те…

Изглеждаше прикована към прозореца зад гърба й.

Разтърсваше глава лудо, по устните й се появи бяла пяна.

— О, Господи, моля те, недей. Аз… просто… Господи, не… един от тях… стой настрани… стой настрани… Вие всички сте… от тях… Те всички са… Прав си, знам.

Главата й се отметна назад, очите й се завъртяха лудо и тя изхърка.

Конрад погледна през рамо.

„Един път пребила холандски моряк. Счупила му двете ръце и смачкала един от тестисите му. А е дребно…“

Той прецени, че се намира на около четири крачки от вратата. Но щеше да му се наложи да отключи.

Елизабет изкрещя:

— Всички вие! Всички вие! Всички сте в това!

Тя се отдели от прозореца. Очите й го изгаряха, пяната от устните й капеше по пода.

Конрад отстъпи назад и вдигна ръце.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш.

— Моля те. Трябва да ме изслушаш — повтори тя шепнешком, огледа се и размаха ръце. — Трябва да слушам. Доктор Конрад ще ми помогне… — каза тя, но после лицето й се изкриви грозно и тя протегна ръце към Конрад. — Не, не, не. Той е като другия. Също като другия. Кой е номерът? Първо се преструват. Първо казват: „Да, Елизабет, говори с доктора“, а после те питат, питат… Всички са в това.

Тя бавно се приближи към него. Конрад отстъпи и погледна вратата. Още една, може би две стъпки и щеше да я достигне. Вероятно щеше да успее да пъхне ключа в ключалката. Той бръкна в джоба си.

— Елизабет — бързо каза Конрад. — Наистина искам да ти помогна. Опитвам се да…

Внезапно той замълча и я погледна.

— Другият? — попита той.

„Откъде е знаела? Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Също като другия — повтори Елизабет.

И пристъпи към него с вдигнати ръце. Очите й бяха мрачни и студени.

— Другият лекар ли? — попита я Конрад.

„Беше се облякла за мен. Откъде е знаела, че ще дойда?“

— Всички казват, че са лекари — отвърна тя натъжено. — Казват, че са свестни хора. Твърдят, че са добри. А после те питат. Питат те.

— Друг лекар те е питал за номера, нали? — обади се Конрад.

— Кой е номерът? — изръмжа тя.

Конрад усети горещия й дъх.

— Той ме попита кой е номерът.

Той спря пред вратата.

— Другият лекар — каза той. — Доктор Сакс. Доктор Джери Сакс.

— Сакс. Точно така — потвърди Елизабет. — Кой е номерът?

— Той ли те попита това? Направи го, нали? И затова си побесняла. Затова отначало не искаше да говориш. Мили боже, права си. Сакс е един от тях!

Елизабет запищя отново.

— Ще те убия! Ще те убия!

Конрад направи още една крачка назад и се удари във вратата. Гърбът му се притисна към нея. Елизабет се приближи към него.

— Мразя те за това — извика тя. — Мразя те! Мразя те!

— Елизабет, недей, за бога!

Но тя не спря. Пристъпи и протегна ръце към гърлото му.

— Елизабет! — извика той, размаха отчаяно ръце и я хвана за роклята. — Моля те! Господи! — изкрещя той. — Помогни ми! Помогни ми! Те отвлякоха дъщеря ми!

Елизабет го стисна за гърлото. Ноктите й се впиха в кожата му. Конрад се опита да я отблъсне. Разтърси я здраво, а очите му се напълниха със сълзи.

— За бога, моля те! — извика той. — Моля те, помогни ми!

Елизабет примигна и се вторачи в него.

— Отвлякоха малкото ми момиченце — каза Конрад. — Трябва да разбереш. Моля те. Разбери ме. Отвлякоха дъщеря ми.

Елизабет стоеше неподвижна, погледът й бе мътен. Устните й мърдаха объркано. Тя вдигна ръка и я притисна към устата на Конрад.

— Моля те — повтори той.

— Дъщеря ти? — попита Елизабет.

— Моля те. Имам нужда от помощта ти.

— Моята помощ?

— Да.

— Заради тях? Заради лошите?

— Да.

Тя се отдръпна от него.

— Искаш да кажеш… те са истински? — извика тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да я задържи на мястото й. — Не… аз не… искаш да кажеш, че са истински?

Конрад задъхано пристъпи напред и се облегна на ръба на масата.

— Да — едва прошепна той. — Моля те. Трябва да ми кажеш кои са. Трябва да ми кажеш какво искат.

Елизабет потръпна и обви ръце около себе си.

— Не разбирам. Не разбирам какво става. Ама хич не разбирам.