Андрю Клаван - Нито дума

— Ней… — започна тя, но думата замря на устните й.

Тя погледна над облегалката на канапето и видя мъжа да влиза и да затваря вратата.

Беше млад мъж, на около тридесет години или по-малко, облечен в зелен гащеризон. В едната си ръка носеше кутия с инструменти.

Когато Аги седна, той я видя, после застина на мястото си стреснат.

— О, Господи, извинете! Роджър, домоуправителят, каза, че нямало никой, и ми даде ключа. Аз съм… аз съм водопроводчикът.

Аги се вторачи в него с отворена уста.

— В апартамента на семейство Коулмън долу тече — продължи той. — Исках да проверя дали повредата не е у вас. Имате ли нещо против? Роджър каза, че апартаментът е празен.

Аги продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към телефона. Но той не звънна.

— Ъъъ… имате ли нещо против? — повтори водопроводчикът и махна с ръка към коридора.

Аги вдигна очи към него и се вгледа в лицето му.

Това не беше лице на водопроводчик. Говореше като работник, но лицето му не беше на работник. Беше кръгло и гладко. Беше хубав мъж, с кестенява коса, която падаше над очите му. А очите му бяха интелигентни, наблюдателни и остроумни. Не бяха очи на водопроводчик, а… нещо друго…

Агата отново погледна телефона. Не звънеше. Тя отвори уста.

— Аз… аз не…

— Ще отнеме само минута — успокои я младият мъж и тръгна по коридора.

След миг Аги извика:

— Не ми се обадиха. Обикновено ми звънят. Портиерите.

— Какво?

Тя се надигна от канапето. Мечето остана там. Аги скръсти ръце пред гърдите си и погледна телефона.

— Прекалено късно е — каза тя и погледна часовника си. — Минава осем.

— Какво? — отново попита водопроводчикът.

Силен шум от удар на метал в метал долетя от банята.

Аги тръгна през стаята. Влезе в коридора и погледна към банята. Видя, че вътре свети, и чу нов удар. Нервно прокара ръце през косата си и погледна телефона. Защо не звънеше? Защо онзи тип не й се обаждаше?

Чукането спря. Агата затаи дъх.

— Госпожо Конрад? — извика водопроводчикът.

Тя не отговори.

— Извинете — извика той по-високо. — Госпожо Конрад?

— Ъъъ… да — отвърна тя с треперещ глас. — Какво има?

— Можете ли да дойдете за секунда, госпожо?

Агата не помръдна, само поклати глава отрицателно. После избърса потта от челото си.

— Аз… аз не… не ми се обадиха — едва прошепна тя. — Обикновено звънят преди…

Гласът й замря. Последва кратко мълчание. След миг водопроводчикът каза:

— Госпожо Конрад, наистина трябва да дойдете.

Гласът му прозвуча категорично. Команда. Студена, авторитетна команда. Докато стоеше неподвижно на мястото си и се опитваше да си поеме дъх, в мислите на Агата се появи странен спомен. Учителката им по обществознание, госпожица Линдзи, от гимназията в Грейт Нек. Застаряваща стара мома с жабешко лице и боядисана в червено коса. Госпожица Линдзи стоеше пред увеличено копие на конституцията на Съединените щати, закачено на таблото, сочеше го и зяпаше класа с огромните си очи, като в същото време рецитираше монотонно:

— Свободата е по-трудна от робството. Липсата на избор е най-лесният избор.

Агата едва не се изсмя на спомена, но само въздъхна и вдигна ръка към устата си. „Липсата на избор е най-лесният избор“ — повтори си тя. После тръгна по коридора към банята.

Застана до вратата и погледна водопроводчика. Той бе коленичил до ваната с гръб към Аги. Държеше в ръка френски ключ и удряше по тръбата.

Агата го загледа безмълвно, после премести очи върху кутията му с инструменти.

Тя стоеше на покрития с бели плочки под, точно до краката му. Беше отворена. И празна. Нямаше никакви други инструменти. Нито отвертка, нито един от онези уреди, с които водопроводчиците отпушваха каналите. Нямаше абсолютно нищо.

— Ох… — изстена тя и отново покри устата си с ръка.

Мъжът продължаваше да чука по тръбата.

След миг се обърна към нея. Забеляза погледа й и отворената кутия. Усмихна й се очарователно.

— Права сте — каза той. — Не знам какво, по дяволите, правя. Работата е там, че всъщност не съм водопроводчик — обясни той и удари с френския ключ по тръбата. — Казвам се Дъг Д’Анунцио. Детектив Д’Анунцио. Бих ви показал значката си, но съседът ви, Били Прайс, каза, че ви наблюдавали с камери. Вярно ли е това?

Агата не отговори, само поклати леко глава. Телефонът все още не звънеше. Тя погледна мъжа, коленичил на пода. Гласът не беше същият. Не беше гласът на похитителя. А и защо би се престорил на полицай? Похитителите можеха да дойдат тук, когато си поискат. Можеха да правят каквото си искат. Държаха дъщеря й. Защо да се преструват?