Андрю Клаван - Нито дума

Максуел стоеше зад гърба му и го наблюдаваше нетърпеливо. Спорт се обърна, ухили се и му намигна. После го потупа по рамото.

— Чудесна работа. Изглежда много добре.

Максуел кимна доволно. Спорт огледа стаята още веднъж.

— Добре. Да вървим.

Усмивката на Максуел се изпари.

— Ами онази жена? Не трябва ли да очистим и нея?

Спорт поклати глава.

— Тя не знае нищо. Не знае къде сме. Все още мисли, че сме сложили камери в апартамента.

Максуел въздъхна и кимна.

Спорт се засмя.

— Това беше целият номер, разбираш ли? Сега тя си мисли, че ченгетата вече действат. Ще си седи кротко и няма да прави нищо, докато ченгетата не приключат.

— Няма да прави нищо и ако е мъртва — отбеляза Максуел.

Спорт отново се засмя.

— Не, не. Тогава ще трябва да се тревожим за доктора, ясно ли е? Той е умен и разбира какво става. Накара ме да му позволя да говори с хлапето. Може пак да измисли нещо такова. Нали разбираш? Ако разбере, че жена му или дъщеря му са мъртви, ще го загубим. А тогава сме прецакани. Разбираш ли какво ти казвам?

Максуел го гледаше тъпо.

„Дали разбира какво казвам? — помисли си Спорт. — Ама че тъп въпрос. Този кретен не може да отскубне и крилата на муха без ръководство.“

Спорт го плесна жизнерадостно по огромната ръка и каза:

— Хей, нали искаш да си богат? Нали искаш да заминеш някъде?

Максуел кимна.

— Нали искаш да имаш всички момченца и момиченца, които пожелаеш, и никога вече да не се връщаш в затвора?

— Да — мрачно отговори чудовището.

— Добре, тогава трябва много да внимаваме. Трябва ми време да стигна до часовниковата кула. А ти трябва да събереш багажа. Връщаме се на старото място.

— Ау — изохка Максуел.

— За бога, става дума само за няколко часа. Просто за всеки случай, ако жената се усети за камерите. Излезе доста хитра с микрофоните.

— Няма да е хитра, ако е мъртва — промърмори чудовището.

Спорт се засмя и отново поклати глава. После тръгна към вратата. Максуел се повлече след него.

Бяха оставили Джесика на леглото, със завързани зад гърба ръце и лепенка на устата. Телевизорът работеше.

— Това ще й осигури забавление — бе казал Спорт.

Стаята беше съвсем тъмна, с изключение на светлината от телевизора.

Малкото момиченце лежеше на едната си страна и се опитваше да си държи очите отворени. Но те непрестанно се затваряха. Сините ириси изглеждаха замъглени, сякаш светлинката в тях угасваше. Лицето и кръглите бузки бяха на червени петна. Агата бе сплела косата й на плитка, за да не се сплъстява през нощта, но плитката се бе отпуснала.

Джесика се чувстваше ужасно зле. От хлороформа я болеше корем. Страхуваше се, че пак ще повърне. Помисли си, че ще й се наложи да преглътне повърнатото заради лепенката на устата. Беше се изпишкала на матрака и това също я тормозеше. Но не можеше да направи нищо. Беше се сдържала колкото се може по-дълго, но накрая бе победена. А сега трябваше да лежи на мокрото легло. И любимата й нощничка със сърчицата също бе мокра. Джесика заплака отново. Имаше чувството, че се задушава. Виеше й се свят и й се спеше. Тя затвори очи.

Заспа, но дори и тогава й беше горещо. Когато се събуди, по челото й имаше пот. Чувстваше се като онзи път, когато имаше шарка и бе вдигнала висока температура. Искаше й се отново да заспи, но й бе прекалено зле.

Загледа се в телевизора, където говореха двама мъже. Надяваше се, че баща й ще дойде скоро. Беше й казал по телефона, че скоро ще си е у дома. Джесика си мислеше, че той ще се появи всеки момент. Щеше да почука силно на вратата, а лошите щяха да се уплашат и да му отворят. След това лошите щяха да го видят и да се уплашат още повече, защото той щеше да е много ядосан. Щеше да ги погледне сърдито, както бе направил онзи път, когато Джесика бе престъпила забраната му да се качи на големия камък в Сентръл Парк. А после татко щеше да ги набие. (Татко смяташе, че боят не е правилен, затова никога не удряше Джесика, но в този случай щеше да направи изключение.) Щеше да ги удари право в носа. Можеше да му се наложи да удари големия с пръчка или да го застреля. След като татко свършеше с тях, тя също щеше да отиде и да ги удари.

Но сега й беше лошо. Наистина щеше да повърне. Лепенката на устата я задушаваше. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика се опита да освободи ръцете си и се затъркаля по леглото. Плачеше силно. Опитваше се да диша, но не можеше. Очите й се завъртяха лудо и тя се отпусна неподвижно.

Събуди се малко по-късно. Чувстваше се още по-зле отпреди. Заплака отново и не можеше да диша. „О, мамо!“ — помисли си Джесика и нервно дръпна едната си ръка нагоре.