Андрю Клаван - Нито дума

Корсиката стоеше на мястото, където я бе паркирал. Тъмна и безмълвна на тъмната и безмълвна улица. Той забърза към нея. Трябваше да се обади в полицията. Трябваше да рискува. Те щяха да я спасят. Ако не го направеха, ако тя умреше… о, Господи, ако тя умреше… тогава те с Аги и всичко… всичко щеше да е…

Спря на тротоара и изхленчи отчаяно.

Колата беше празна.

Пристъпи бързо напред и пъхна ключа в ключалката.

— Ох — прошепна Конрад.

Вратата се отвори. Той се втренчи в празната кола. Видя кръв, дълга следа кръв по седалката до шофьора. После видя нещо на таблото. Минаха няколко секунди преди да разбере какво е.

Хартия. Смачкан лист от бележник. Той го загледа отчаяно.

Думите бяха написани с червено.

„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“

В бръшляна пееха врабчета и цикади. Агата стоеше до печката в кухнята. Носеше престилка в бяло и оранжево, старата престилка на майка си. Разбъркваше купа с тесто за палачинки с дървена лъжица. Тананикаше си и се усмихваше.

Навън белият карамфил се бе загубил сред полските цветя. Тази мисъл я тормозеше. Най-после тя остави дървената лъжица и отиде до вратата на къщичката. Излезе на ливадата.

След миг вече бе насред полето, а къщичката бе останала далеч зад нея. Отвсякъде я заобикаляха полски цветя. Усещаше меките им листенца и хладните стъбла под пръстите си. Искаше й се да не бе излизала от къщата.

И тогава видя белия карамфил. Стресна се, защото едва не го бе настъпила. Протегна ръка, за да го вземе…

Но в същия миг карамфилът порозовя. Цветът сякаш се надигна от стъблото му. Розовото потъмня и стана карминено. Аги загледа ужасено как карминеното капе от листенцата на карамфила и попива в земята, която потъмняваше от червени локви…

— Джеси! — извика Аги стреснато и се огледа диво.

Мечето на дъщеря й лежеше до нея.

— Господи! — прошепна тя.

Беше заспала. Как можеше да заспи…

Бързо погледна часовника си. Девет и петдесет. Само за минута… Беше задрямала само за минута. Тя огледа дългата стая. Работната й маса до вратата, масата за хранене до стената, празното пространство за игра… Нищо не се беше случило. Нищо не се беше променило. Никой не беше влязъл и телефонът не беше звъннал.

Но защо не звънна? Защо телефонът не звънна?

Аги разтърка очи. Трябваше да стане и да се раздвижи. Беше седяла неподвижно прекалено дълго. Откак детектив Д’Анунцио, мъжът, когото тя смяташе за детектив Д’Анунцио, си тръгна преди около час и половина, тя се опитваше да сведе движенията си до минимум. Страхуваше се да не направи нещо, което да предизвика подозренията на похитителите. Страхуваше се да не направи жест, изпълнен с надежда, нетърпение или очакване. Да не направи нещо, което да ги накара да заподозрат, че водопроводчикът всъщност е ченге, че тя е успяла да уведоми полицията под носа им, че ченгетата сега са по петите им.

Приятна и успокояваща мисъл — полицаи, хванали се на работа. Армия от професионалисти. Навън из улиците. Те знаеха какво правят.

Но защо…

Агата пропъди досадния глас от ума си. Стана и прокара ръка през косата си. Все още се чувстваше леко замаяна.

Влезе в кухнята. Градска кухня, тясна, бяла. Но все пак й напомни за съня й. Бе стояла в кухнята, облечена в престилката на майка си… Не можеше да си спомни останалото.

Наля си вода и я изпи жадно.

Защо телефонът не звънна, когато Д’Анунцио беше тук? Защо не звънна така, както бе станало при идването на Били Прайс?

Агата затвори очи, стисна устни и заповяда:

— Престани!

Всичко щеше да се оправи. Полицаите бяха там навън. Детектив Д’Анунцио. Той беше там навън. Също и всичките му мъжествени приятели. Аги си представи плътните им гласове: „Хайде, момчета, да открием хлапето!“. Представи си как решително прибират пистолетите си в презраменните кобури.

Остави чашата на плота. Ръката й трепереше.

Но защо…

„Не мърдай!“ — чу тя мъжествените гласове на ченгетата. Бам! Бам! Похитителите се олюляха и паднаха назад с оцъклени очи. А утре заглавието на първа страница на „Дейли Нюз“ щеше да гласи: „Спасение!“. А под него щеше да има снимка на Аги, паднала на колене и прегърнала Джесика. Притиснала до себе си малкото топло телце…

Агата изхлипа. Вдигна треперещата си ръка към устата и бавно избърса устните си.

Да, но… Защо… Защо телефонът не звънна?

— Млъкни! — заповяда си тя.

Излезе от кухнята, която бе започнала да й се струва прекалено тясна, и се върна във всекидневната. Отиде до библиотеката, завъртя се да тръгне обратно, но спря.