Андрю Клаван - Нито дума

Агата затвори очи от облекчение.

— Давенето в десет — прошепна тя и едва потисна лудешкия си смях.

Господин Плоткин започна отново. През отдушника долетя гърленото му ръмжене.

Агата продължи да бърше окото си и каза високо:

— Господин Плоткин.

Той се закашля отново. Аги го чу как плюе в клозета.

— Господин Плоткин — повтори тя.

— Какво? — най-после изсумтя той. — Какво?

Аги си пое дълбоко дъх. Ръката й трепереше толкова силно, че й се наложи да се подпре на мивката.

— Господин Плоткин…

Тя преглътна тежко. Гласът й също трепереше.

— Да? Какво? — долетя отговор от решетката на отдушника.

— Господин Плоткин, чувате ли ме?

Последва дълго мълчание. Агата се насили да вдигне кърпата отново и я поднесе към устните си.

— Чувате ли ме? — повтори тя по-високо.

— Дали ви чувам? Какво е това? Изпробване на комуникационна система за спешни случаи?

Дрезгавият глас на стареца бе загубил еврейския си акцент, но интонацията му си беше същата.

— Чувам ви. И вие ме чувате. Можем да се слушаме един друг в банята. Коя сте вие?

Агата въздъхна облекчено и се вторачи в образа си в огледалото и изплашените си, замаяни очи.

— Хей! — извика господин Плоткин. — Хей!

— Аз съм Аги Конрад — каза тя.

Нова пауза.

— Аха.

Гласът беше равен и безстрастен. Аги си представи кръглото безбрадо лице на стареца. Начинът, по който той стоеше мълчаливо, когато се срещаха в асансьора.

Леката усмивка, която хвърляше на Джесика, когато тя го поздравеше.

— Какво? Притеснявате един стар човек, защото кашля? Повярвайте ми, госпожо, и за мен не е никак забавно.

— Господин Плоткин — прекъсна го Агата. — Имам нужда от помощ.

Сълзите й потекоха. Тя ги избърса с кърпата и продължи:

— Имам нужда от помощ. Моля ви.

Тонът на стареца мигновено се промени.

— Какво? Болна ли сте? Какво има? Не можете да отидете до телефона, а имате нужда от лекар? Какво има?

— Имам нужда от полицията — отговори Агата.

Сълзите й потекоха още по-силно и тя покри очи с кърпата.

— Обадете се на детектив Д’Анунцио в Мидтаун Саут. Ако той не е там, помолете да говорите с някой друг. Дъщеря ми беше отвлечена. Похитителите наблюдават апартамента ми. Кажете на детектив Д’Анунцио, че трябва да поговоря с него… той може вече да знае, не съм… просто му кажете да не идва тук, а да влезе у вас и да говори с мен през отдушника, както правим сега… господин Плоткин… — Аги замълча за момент и изплака в кърпата. — Господин Плоткин, внимавайте, защото не знам какво става. Не знам на кого мога да се доверя, а тези хора са опасни… те са…

Не можа да довърши и заплака. Отгоре не дойде никакъв отговор. Стори й се, че тишината продължава цяла вечност.

После вдигна лице нагоре. Сълзите й потекоха по бузите. Тя примигна и се вгледа в тъмнината, сякаш се опитваше да види стареца от другата страна.

Най-после чу гласа му, който промърмори меко и нежно:

— Дръж се, Аги. Помощта идва.

Детектив Д’Анунцио се отдръпна от пишещата си машина и столът изскърца от тежестта му. Д’Анунцио наклони едрото си тяло настрани и пръдна.

Проклети документи!

Попълваше формуляри от час и половина и вече му бе дошло до гуша. Искаше да излезе и да свърши някаква работа. Погледна си часовника. Десет и шест. Имаше достатъчно време да отиде до Дюс и да изтръска Джоунс Змийското око, ако побързаше.

— Господи, Д’Анунцио — изстена сержант Моран, който стоеше до шкафа, и размаха ръка пред лицето си. — Трябва да ти сложат газопровод в задника и ще осигурят отопление на милиони хора.

— А, майната ти — промърмори Д’Анунцио, бутна стола си назад и стана.

Тръгна през мърлявата стая към кафемашината. Наля си утайката от каната, отпи от противната черна каша и огледа дългото помещение: очуканите метални бюра, вехтите столове, покритите с бележки стени, мръсните прозорци. Беше минало доста време, откак видя Змийското око за последен път. Дребният негър вече сигурно бе посъбрал някоя кинта. Той практически имаше монопол в задната стаичка на най-големия порно магазин на Дюс. Продаваше крек на посетителите на пийпшоуто.

Отпи от кафето и пак пръдна. Дългото седене над формулярите очевидно предизвикваше газове. Да не споменаваме и огромния сандвич с телешко след вечеря. Но най-виновно бе седенето.

— За бога, Д’Анунцио, смили се над нас — извика Моран.

Той и Ливайн бяха единствените други хора в стаята. Ливайн седеше до бюрото си в задната част и говореше по телефона.