Андрю Клаван - Нито дума

— Нейтън — едва промълви той и вдигна ръка.

Нейтън пристъпи към него и хвана ръката му. Баща му се усмихна с безкръвните си устни. Ръката му беше ледена.

— Благодаря ти, че дойде.

— Няма защо, татко — отговори Нейтън и погледна стареца с безразличие.

Баща му с мъка си пое дъх.

— Исках… исках да ти кажа, че те обичам… обичам те…

— Аз също те обичам, татко — автоматично отвърна Нейтън.

Знаеше, че по-късно ще му е гадно, ако не го каже. Какъв бе смисълът да натъжава стареца?

Баща му затвори очи.

— Не можах… — прошепна той и изстена от болка. — Не можах… да й помогна, Нейтън. Не можах…

Конрад сведе очи към него. Едното ъгълче на устата му се изкриви в грозна усмивка. Мислеше за майка си. Просната на пода в кухнята. За писъците й и запалената нощница. Копринената нощница с лилавите хризантеми. Мислеше за всички онези случаи, когато баща му й бе казвал: „Добре, занеси си бутилката в стаята, но само този път“ или „Добре, ето ти пари, но ти ги давам само за да не ги откраднеш“, или най-честото: „Не се опитвай да се откажеш отведнъж. Просто малко по малко“.

— Не можах да й помогна — отново прошепна баща му.

Устата на Конрад потрепери. Той задържа студената ръка на баща си и впери очи в него.

— Очи като камъни — каза Агата след погребението и потрепери. — Като камъни.

Конрад се надигна от канапето и влезе в банята. Наведе се над клозета. Стомахът му се бунтуваше. Той се задави и повърна, макар да не бе ял почти нищо цял ден.

Избърса устата си с ръка. Отиде до мивката и се изми. Вдигна глава и се погледна в огледалото.

„Не можах да й помогна. Не можах да й помогна.“

Тъжните кафяви очи в огледалото се открояваха на пребледнялото лице. Бузите му бяха увиснали и покрити с бръчки. С мократа си от пот руса коса изглеждаше почти плешив. Приличаше на старец.

„Не можах да й помогна.“

Очите му отново се напълниха със сълзи. Една потече по бузата му. Конрад не можа да понесе вида й и сведе глава.

— Не можах да й помогна — тихо каза той.

После се върна в кабинета си. Отиде бавно до креслото и се отпусна в него. Затвори дясното си око. Беше го заболяло отново, когато повърна. Червените облаци замъглиха зрението му.

„Не можах да й помогна.“

Замисли се за Елизабет. За вида й тази вечер. Беше толкова доволна от новите си дрехи, горда от грима и черната панделка в косата си.

Беше й казал, че може да й помогне. Спомняше си как бе протегнала ръце към него. Отчаянието, с което бе стиснала неговите.

„Можеш ли? Можеш ли да ми помогнеш? Знам, че са станали лоши неща. Но може да има и добри.“

— Ох — изстена Конрад, покри с ръце очите си и се залюля.

„Може да има и добри неща.“

— Ох, кръвта… кръвта.

Той стисна юмруци.

„Не можах да й помогна.“

Отпусна се назад и червените облаци заплуваха пред очите му.

Шлиферът му бе на облегалката. Когато отпусна ръце, той докосна един от джобовете и усети тежестта в него.

Размърда се. Бръкна в джоба на шлифера и извади касетофона. Натисна копчето за връщане и загледа малката кутийка, докато лентата се превърташе.

Лентата се превъртя и той натисна копчето. Чу гласа на Елизабет.

„Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно.“

Конрад се облегна и сложи касетофона на корема си. Вслуша се внимателно в мекия глас.

„Харесваше ми да съм около деца, макар че те обикновено си бяха тръгнали, когато отивах там. Просто ми беше приятно да съм там, където са били те.“

Той си припомни лицето й. Бяло-розовата порцеланова кожа, лицето, обрамчено от златиста коса.

„Мястото, където работех, беше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна павирана уличка.“

Конрад се сети за ръцете й, които отчаяно се протягаха към него. Отчаяно търсещи помощ и надежда. Гласът й продължи тихо: „После една вечер излязох от детската градина и там имаше някой…“.

Той си я припомни как седеше в колата му на път към Манхатън. Чу ясния й, кристален глас, който пееше за бутилките бира. Гласът от лентата продължи: „Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Беше облечен в тъмно палто и бе пъхнал ръце в джобовете си“.

Касетофонът лежеше на корема му. Той го притисна леко с ръка и си припомни онзи последен момент с Елизабет. Моментът, когато застана до колата, а тя го погледна с дълбоките си очи. Самотна душа, хваната като в капан.

И все пак му бе дала онова, от което се нуждаеше. В последния момент му бе съобщила номера.