Андрю Клаван - Нито дума

— Д’Анунцио — извика специален агент Калвин от детската стая.

Очите му блестяха възбудено. Дебелият бързо се понесе към него.

Аги извърна глава и потъна в мислите си. Седеше неподвижно и се опитваше да не трепери, да не позволи на ужаса отново да я завладее. Стискаше чашата силно и слушаше мъжките гласове, дълбоки и хипнотични.

— … портиерът зад ъгъла…

— … да, потял се като прасе…

— А той казал: „Мислех, че са само търговци на дрога“.

— … шибан загубеняк…

— … помогне на доктор Конрад…

— … чухте ли това?

— … намерили друг труп в центъра…

— … току-що по радиото…

— … мислят, че е свързан с това. Момичето, пациентката…

— … трябва да помогнете на доктор Конрад…

— … и човекът плаче, можете ли да повярвате?

— … наистина накълцан…

— … доктор Конрад. Помогнете му.

— … мъртвият…

— … до контейнер за боклук…

— … кой казва, че има връзка…

— Някой трябва да помогне на доктор Конрад! Трябва да му помогнете! Моля ви!

Мъжките гласове замлъкнаха едновременно. Пронизителният писък разцепи въздуха. Писък на жена. Аги вдигна глава и се огледа стреснато.

— Моля ви! — отново изплака жената. — Моля ви. Изслушайте ме. Някой трябва да му помогне. Доктор Конрад. Отвлекли са дъщеря му. А сега се опитват да извадят майка ми. Моля ви.

И тогава Аги я видя. Жената мина сред полицаите като видение. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Мъжете застинаха по местата си. Вторачиха се в нея изумено. Ръцете й бяха сключени зад гърба, закопчани с белезници. Очите й изглеждаха огромни. По нея имаше кръв. Ужасно много кръв, която бе пропила розовата й рокля и бе засъхнала по лицето и русата й коса.

— Трябва да му помогнете. Моля ви. Някой… трябва да помогнете на доктор Конрад. Тери е виновен. Той е истински. И иска да извади майка ми. Моля ви.

— Хей, госпожице, почакайте една минута.

Командата на дълбокия мъжки глас сякаш разбуди стаята. Мърморенето започна отново.

— Защо я доведохте тук?

— Почакайте, госпожице.

— Дръжте я. Някой да я хване.

— Не можете да влизате тук.

Мъжете я заобиколиха и я хванаха за голите окървавени ръце. Аги видя белезниците около китките й.

Жената извика.

— Не! Трябва да ме изслушате! Трябва да му помогнете!

— Добре, добре. Успокойте се, госпожице. Овладейте се.

— Дръжте я.

— Моля ви!

Викът излезе някъде дълбоко от гърлото й. Тя отметна глава и зави към тавана.

— Моля ви!

— Чакайте.

Аги се опита да остави чашата си на масата, но тя се търколи и се пръсна на пода.

— Престанете, за бога! — извика Аги, скочи и протегна ръка. — Престанете!

Звукът на гласа й и разбитата чаша накараха гласовете да замлъкнат. В стаята настъпи тишина. Мъжете извърнаха лица към Аги. Тя усети погледите им върху себе си. Аги се обърна към Д’Анунцио, който също я наблюдаваше и чакаше.

— Оставете я да говори — меко каза тя. — Пуснете я. Оставете я да говори.

Мъжете се извърнаха към младата жена и бавно отпуснаха ръце. Жената се олюляваше, все още отметнала глава и вперила очи в тавана.

После сведе глава и огледа мъжете. Прикова очи право в Агата.

Аги отметна косата от лицето си. Младата жена я гледаше объркано и клатеше глава.

— Коя си ти? — попита младата жена.

Агата отговори нежно:

— Аз съм неговата съпруга. А ти коя си?

Жената отново поклати глава.

— Аз съм неговата Елизабет — каза тя.

После припадна на пода.

Катерът на затвора спря до кея на остров Харт. Спорт скочи от него, преметна въжето и го придърпа по-наблизо. Техникът излезе на палубата и несигурно прескочи парапета. Щом застана до Спорт, той хвърли въжето обратно на катера. Пазачът му махна иззад руля и извика:

— Най-късно в единадесет и половина, Спорти. Трябва да се върна за края на смяната.

Спорт му махна в отговор.

— Час и половина. Ще бъда тук. Не се притеснявай.

Катерът се отдели от кея, зави и се отправи по обратния път. След минута мъглата го скри от погледите им. Звукът на двигателя замря.

На острова настъпи тишина. Чуваха се само вълните, които се разбиваха в брега.

Спорт извади фенер от джоба на якето си и насочи лъча му наоколо. В далечината, отвъд малката горичка, видя старите сиви бараки зад оградата от бодлива тел. Навремето, когато работеше тук, затворниците, които бяха предложили доброволно да работят на острова, живееха в тези бараки. Сега градската управа пестеше пари като ги караше тук от Райкър всеки ден.