Андрю Клаван - Нито дума

Конрад отвори очи и погледна Аги. Тя отвърна на погледа му и се засмя. Сгуши се в него и положи глава на гърдите му. Той се вгледа в косата й и вдиша аромата й.

— Може ли да ти задам един тъп въпрос? — попита Конрад след малко.

Агата продължаваше да лежи с глава на гърдите му и да си играе със зърното му.

— Зависи — прошепна тя. — Може ли да ти се подигравам след това?

— Ще се разочаровам, ако не го направиш.

— Давай тогава.

Той си пое дълбоко дъх.

— Мислиш ли, имам предвид като изключим божественото и онази работа със свръхестественото, че хората имат души?

— О, господи — изстена Агата. — Знаеш, че през повечето време се разправям с хора от издателския бизнес. Но пък предполагам, че е възможно на теория. Какво по-точно имаш предвид?

— Смяташ ли, че можеш да говориш с някой луд или пациент в напреднал стадий на алцхаймер, или пък шизофреник с раздвоена личност, и все пак да откриеш някаква индивидуалност в тях? Някакво самопознание, което е останало дълбоко в тях въпреки всичко?

— Неее.

Конрад се засмя.

Агата се завъртя към него и го целуна по брадичката.

— Ако пак полудееш — прошепна тя, — аз ще взема колата и апартамента.

Той кимна и се усмихна.

Агата каза меко:

— Няма душа. Просто умираш. Вече си на четиридесет години, а животът е труден. Заспивай.

Тя го целуна отново и му обърна гръб. След секунди дишането й стана равномерно и Конрад разбра, че е останал сам.

Спря да се усмихва и се вторачи в тавана.

„Ако полудееш отново.“

Странно как се случват подобни неща. Струва ти се, че растеш и помъдряваш, а чудесата на света се разкриват пред теб. Страдаш, но и се обогатяваш душевно. А всъщност през цялото време си застинал на едно място. Стоиш си спокойно, а гаротата на неврозата се затяга около врата ти.

В деня, след като майка му умря Конрад се чувстваше добре. Дори силен. Добрият стар Нейтън от отминалите дни, дългокосото колежанче с хипарска риза смяташе, че се е издигнало над емоции като мъката. Е, разбира се, не беше над някои дребни чувства. Например бе ядосан, че баща му бе чакал няколко часа преди да му се обади. (Каза, че не виждал смисъл да го буди с лоши новини.) Разбира се, беше и натъжен от смъртта на майка си. Но чак пък мъка? Това беше за непросветените.

Татко му беше казал, че мама влязла в кухнята посред нощ, за да си направи чай. Била пияна, разбира се. Била облечена в дълга копринена нощница. Нейтън си я спомняше добре: бяла на лилави хризантеми. Включила газовия котлон и докато слагала чайника, едно синьо пламъче облизало широкия й дълъг ръкав. Татко каза, че нощницата сигурно е пламнала като хартия. Но Нейтън си мислеше, че ако майка му бе трезва, сигурно щеше да смъкне горящата си нощница. Или пък ако в къщата бе имало и друг човек, освен баща му…

Нейтън не искаше да мисли за страданията й. Не искаше и да си представя как баща му плаче по телефона. Чувстваше се силен. Беше в мир със себе си. Поне така бе казал на изпълнената със съмнения Агата. Беше абсолютно спокоен. Чрез медитациите и учението на дзен бе осъзнал дуализма на живота и смъртта. Самото време, в което майка му бе починала, бе просто една илюзия. Всеки можеше да види това.

Преди да хване самолета за Ню Йорк, той отиде на хълма да медитира.

Беше любимото му време от деня. Точно преди залез. Слънцето се спускаше към залива над възглавница от облаци, оцветени в розово, лилаво и зелено. Те се носеха по небето и се разширяваха от вятъра. Нейтън седна на един голям плосък камък. Нагласи краката си в нещо като полулотос — пълният лотос беше прекалено тежък за болното му коляно. Започна да брои вдишванията си и да издиша чрез стомаха си. Изпразни мозъка си от мисли и се загледа в слънцето. Потъна в „самади“, състоянието на идеална съсредоточеност.

А после го намериха. Една преподавателка по литература, привлекателна млада жена. Разхождала се по хълма, за да наблюдава как изгряват звездите. Вървяла по тревистото хълмче, когато го забелязала. Решила, че е пиян. Препъвал се из здрача с протегнати напред ръце. Раздразнена, но предпазлива, жената се канела да му обърне гръб и да тръгне към улицата. Но после го чула да вика. Висок, пронизителен и агонизиращ писък. Професорката спряла. Чула го да плаче и тръгнала към него.

— Добре ли сте?

— Очите ми! — извикал й той. — Господи! Очите ми!

Младата преподавателка забравила за предпазливостта си, изтичала при него и го хванала за раменете.

— Ох, майка ми! — плачел Нейтън. — О, Господи, Господи! Очите ми.