Андрю Клаван - Нито дума

Слушаше я как говори за Тайния приятел и нещата, които бе извършил.

Например в детския център на Манхатън имало неприятен инцидент. Там Елизабет се чувствала самотна, както и преди в дома си. Шепнела си тихичко с Били, червенокосото момче от въображаемото училище „Слънчев лъч“. Били вече бил пораснал, също като нея. Но очевидно характерът му не се бил променил.

В центъра имало едно чернокожо момиче, което тормозело Елизабет. Карало я да изпълнява неговите задължения и крадяло храната й. Един ден я заплашило, че ще я накара да се подчини на нещо, наречено „усещанията“. Това вбесило Били — Тайния приятел. Той откраднал нож от трапезарията и през нощта нападнал чернокожото момиче и разрязал бузата му. По онова време Елизабет била на единадесет години. Според протокола в досието й били нужни четирима здрави надзиратели, за да я откъснат от жертвата й и да й вземат ножа.

Друг път един от надзирателите се опитал да се пъхне в леглото на Елизабет през нощта. Но Тайния приятел се превърнал в лъв и се хвърлил върху него. Докато успокоят, лъва, лицето на надзирателя вече представлявало кървава каша. В протокола пишеше, че парчета от месото му били извадени от устата на Елизабет.

Що се отнася до холандския моряк, мъртвата майка на Елизабет се била върнала при нея, за да му даде добър урок: счупила му ръцете и смачкала единия му тестис на пюре. Били нужни три ченгета, за да я отделят от него.

Конрад изслуша всички тези истории. Прекарваше доста време в мисли за тях и в четене на протоколите. Опитваше се да отдели действителността от илюзиите и самозаблудите. Но мислите му се лутаха разсеяно. Продължаваше да си припомня други неща. Гласът на Елизабет. Видът й.

Тя се държеше с него все по-свободно. Вече не говореше с равен апатичен глас. От време на време дори се смееше. А когато се смееше, високите й скули порозовяваха, а зелените й очи проблясваха. Хубостта й го оставяше без дъх.

„Тя е красиво момиче, Нейт.“

Всеки път, когато отиваше в „Импелитери“, той се надяваше да я види оживена и засмяна.

И отново я беше сънувал. В сряда. Видя я пред прага на една къща. Тя му махна и той тръгна към нея. Когато се доближи, забеляза, че това е къщата, в която бе израснал. Знаеше, че вътре има нещо ужасно, но продължи напред. Елизабет влезе в къщата и той знаеше, че трябва да я последва. Но преди да стигне до вратата, се събуди. Сърцето му биеше лудо, а възглавницата му бе мокра от пот.

На следващия ден, четвъртък, имаше свързана с нея фантазия. Беше напълно буден. Всъщност беше с пациентка — Джулия Уолкът. Джулия седеше на креслото и говореше за ампутацията на крака си. Конрад дишаше равномерно и слушаше внимателно думите й. Но внезапно осъзна, че мисли за Елизабет. Представи си я гола върху широко легло. Белите й ръце се протягаха към него. Беше му благодарна, тъй като я бе излекувал. И искаше да му покаже благодарността си. „Не искаш ли да ме докоснеш?“ — прошепна тя. Конрад едва успя да си наложи да се стегне и да върне вниманието си върху госпожа Уолкът.

Сега се размърда притеснено в колата. Беше получил ерекция заради фантазиите си.

Корсиката слезе от моста и се вля в потока коли по Второ авеню. Конрад протегна ръка и пусна радиото. Слуша новините по останалия път до дома си.

Агата седеше в трапезарията. Беше се навела напред нещастно — рижавата й коса се стелеше по масата — и стискаше главата си с ръце.

— Маамооо…

От детската стая долетя пронизително хленчене.

— Заспивай, скъпа — процеди през зъби Агата.

— Ама не мога да заспя — изплака Джесика.

— Тогава затвори очи и лежи тихичко — нежно отвърна Агата.

„Добра имитация на търпение“ — помисли си Конрад.

— О, слава богу, спасението дойде — каза тя.

Той успя да се усмихне.

— Би ли влязъл в детската, за да убиеш дъщеря ни? — попита Аги. — Занимаваме се със заспиването й вече час и половина.

Конрад кимна изморено, остави куфарчето си на пода и тръгна към стаята на Джесика.

Детската стая беше шедьовърът на Агата. Стените бяха светлосини. На едната беше нарисувана дъга, а на друга — кристален дворец. Навсякъде се виждаха облаци и вълшебни същества. Стените ставаха по-тъмни към тавана. Самият таван бе тъмен като нощ и беше обсипан със звезди и леките, призрачни очертания на съзвездия.

А под звездите бе леглото на Джесика. Когато Конрад влезе, тя лежеше на една страна, сритала юргана в краката си. Носеше розова нощничка и бе прегърнала розова костенурка. Доколкото Конрад си спомняше, костенурката се казваше Мо. Джесика я стискаше силно. Личицето й бе намръщено, а в очите й имаше сълзи.