Андрю Клаван - Нито дума

— С теб съм, Елизабет. Все още съм с теб. Все още съм тук.

„Боже Господи!“ — помисли си Конрад, после закима със съчувствие.

Елизабет се залюля леко и се усмихна.

— С теб съм — прошепна тя отново и по бузите й потекоха сълзи. — Винаги ще бъда с теб.

Конрад зачака търпеливо. Тя отпусна брадичка и постепенно сълзите намаляха. После той попита:

— Какво стана след това?

Елизабет бавно повдигна очи. Избърса бузи с дланта си и въздъхна тежко.

— Е, добре… пътувахме дълго. После чух силен шум и гласове… мисля, че бяхме на ферибота, който отиваше към острова. Накрая мъжът с карираната риза отвори задната врата. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Мъжът започна да пищи.

— О, Господи! Света Богородице! О, Господи! О, Господи!

Изглежда, мислеше, че е видял призрак.

При тези думи Елизабет се засмя. Странно нормален звук. Бузите й порозовяха от усмивката. Косата й заблестя, когато тя отметна глава назад. Конрад усети как тялото му се съживява. Заболя го, когато си представи каква жена е можела да стане Елизабет.

Тя продължи спокойно.

— Дотичаха други мъже. Един от тях, бял, се качи в пикапа и ме свали. Намирахме се на черен път в края на стар док. Водата беше зад мен и пред мен, а в далечината, отвъд дърветата, видях няколко сиви бараки, заобиколени от бодлива тел. Пристигнаха още мъже и се струпаха около мен. Бяха най-вече чернокожи, облечени в тъмнозелени дрехи. Имаше и няколко бели, но те носеха бели ризи и сини панталони. Белите имаха и значки на ризите и кобури с пистолети на кръста. Вдигнаха много шум заради мен. Онези в зелените дрехи бяха затворници и работеха на гробището. Заравяха труповете на бедните. А мъжете с пистолетите бяха пазачите им.

Обясних на мъжете, че съм дошла да видя погребението на майка ми. Разказах им за ковчега с надпис „Неидентифицирана бяла жена“ и им казах номера му. Бях го прочела толкова много пъти по време на пътуването, че го знаех наизуст. Мъжете се спогледаха. Един от тях, дребен бял мъж с кръгла глава и странно око… Мисля, че той беше началникът им. Казваше се Еди. Той ме предаде на един от другите пазачи и се качи в пикапа за малко. Когато слезе ме хвана за ръка и ме заведе до дърветата в края на пътя. Каза ми да седя там и да чакам.

Седях и гледах как затворниците разтоварват пикапа. Първо извадиха големите ковчези, а после малките. Еди пишеше имена и номера на всеки ковчег. После затворниците ги натовариха в друг пикап и потеглиха по тесен асфалтов път. Чаках под дървото, а един от пазачите стоеше до мен.

След малко Еди се върна с другия пикап, помогна ми да се кача и ние също тръгнахме по асфалтовия път. От едната страна на пътя беше морето. От другата имаше дървета, дебели зелени дървета, а между тях — храсти, бурени и лозници. От време на време вдигах очи и виждах старите тухлени сгради отвъд дърветата. Бяха изоставени. Прозорците им бяха счупени. Сградите надничаха към мен през клоните на дърветата.

Изведнъж дърветата изчезнаха. Стигнахме до открито поле. Видях дълбока канавка. Приличаше на дълъг окоп с купчина пръст и изкоренени бурени отстрани. Сложиха всички ковчези в него. Подреждаха ги по три един върху друг. Еди ми каза, че сложили майка ми най-отгоре, за да мога да я виждам. Той застана до мен, хвана ме за ръката и загледахме как засипват ковчезите с пръст.

Зловещ образ се появи пред очите на Конрад: спомен за кошмара му. За миг той видя тъжната усмивка на опечаления ангел. Видя отварянето на ковчега. Потърка очите си и прогони образа.

Елизабет продължи:

— Еди каза нещо като молитва. Помоли Господ да се грижи добре за майка ми, защото сигурно съм я обичала много, след като съм изминала целия път до остров Харт. А през цялото време докато той говореше, аз гледах надолу към ковчега на майка ми. И мислех… мислех, че съм доволна. Радвах се, че Били направи онова нещо. Защото сега мама беше мила, нали разбираш? Мама беше тайният ми приятел сега. Не както преди, когато имаше мъже и наркотици и тя се държеше лошо. Сега беше мила. И винаги щеше да е мила. Разбираш ли? — попита Елизабет, прикова очи в Конрад и се наведе, сякаш щеше да му довери страхотна тайна. — Затова Тайния приятел се ядоса — прошепна тя. — Нали разбираш? Майка ми е по-добре така, много по-добре. А ако се върне, може отново да стане лоша и… и мръсна, както беше преди. Тайния приятел не иска това. Сигурно заради това наряза онзи човек, Робърт Ростоф. Накълца го и наряза очите му и врата му и гърдите му, лицето и корема и онова нещо… — Тя замълча задъхана.