Андрю Клаван - Нито дума

— О, веднага — с лекота отвърна Елизабет. — След два дни. Беше в камиона, който отиваше на гробището.

— Разкажи ми.

Конрад се опитваше да диша спокойно. Започваше да му се вие свят.

Елизабет продължи:

— На сутринта, след като дойде Били, слязох при Кати Робинсън — старата негърка, която живееше на етажа под нас. Винаги беше много мила с мен. Понякога ми даваше бонбони и играчки. Почуках на вратата й и когато тя ми отвори, казах: „Мама не иска да стане. Мисля, че е умряла“. Кати веднага се обади в полицията.

Докато говореше с тях, аз избягах. Знаех, че няма да ми повярват за Били. Мислех, че ще ме вкарат в затвора. Отидох до будката за вестници, там имаше и видеоигри. Нямах пари, но едно момче играеше на „Нашественици от космоса“. Стоях и го гледах, но след малко то си тръгна — сигурно отиде на училище. Когато се върнах, пред къщата още имаше полицейски коли, затова се скрих в задната уличка. Точно там, където хазаинът изхвърляше боклуците. Имаше желязна врата, но аз се пъхнах през решетките. Скрих се зад кофите за боклук, но никой не дойде да ме търси. Плачех, защото ми беше мъчно за мама.

Беше топло и не ми беше студено. Прибрах се чак през нощта. Полицаите вече си бяха тръгнали. Пак отидох при Кати Робинсън. Тя беше много разтревожена. Каза, че полицаите ме търсили навсякъде. Казах й, че не искам да отивам с тях, защото ще ме вкарат в затвора. Но тя се засмя и каза, че това били глупости. Обясни ми, че не вкарвали малки момиченца в затвора. Щели само да намерят човек, който да се грижи за мен. Успокоих се.

Бях много гладна. Бях яла два портокала за закуска, но оттогава не бях яла, а беше време за вечеря. Кати Робинсън ме нахрани. Каза ми да остана при нея през нощта и че сутринта ще се обади в полицията. Качих се горе, взех си спалния чувал и го свалих при нея.

После, докато си лягах, я попитах:

— Къде отнесоха мама? Къде е сега?

— В болница „Белвю“ — отговори тя. — В моргата.

— Там ли ще я държат? — попитах.

— О, не — отвърна Кати. — Ще я откарат на острова. На остров Харт. Много красиво място. Там има голямо гробище за хора като нас, които нямат пари за погребения. Наричат го Гробището на бездомниците. Ще направят хубаво погребение на майка ти и тя ще почива в мир. Сигурна съм.

— Може ли да отида там? — попитах.

Исках да видя хубавото погребение на мама. Исках да й кажа, че съжалявам за онова, което бе направил Били, и да се сбогувам с нея. Но Кати Робинсън ми каза, че на острова не пускали деца. През нощта, вместо да спя, лежах будна и плаках. Страхувах се да не би мама да си помисли, че аз съм й направила нещо лошо и да разкаже за това на всички в рая. Исках да й обясня за Били и да й разкажа, че не съм успяла да го спра.

Сутринта, преди Кати Робинсън да се събуди, се измъкнах от спалния чувал и излязох. Знаех как изглежда „Белвю“, защото мама веднъж ме беше водила там. Течеше й много кръв. Нали разбираш, мензис. Та помнех как изглежда болницата. Просто трябваше да попитам госпожа Гарсия от бакалницата накъде да тръгна и щях да намеря „Белвю“. Знаех, че е на Първо авеню, широкото авеню, което минава покрай реката и магистралата.

Ходих дълго пеша, но когато стигнах до болницата, беше още рано. Сградата беше голяма и мръсна, мрачна и зловеща. Аз бях малка и тя ми приличаше на чудовище, скрито в тревата. Моргата беше отзад. Беше по-модерна — куб от стъкло и зелени панели.

Пред нея имаше паркинг и аз тръгнах през него. Канех се да вляза вътре и да попитам къде е майка ми. Но докато вървях, чух как един човек каза нещо за остров Харт.

— Нова доставка за острова — извика той.

Надникнах и видях бял пикап. Отстрани пишеше „Болница Белвю“. Пикапът бе спрял точно пред металната врата на моргата — тя беше отворена. Задната врата на пикапа също беше отворена. Мъжките гласове идваха от вътрешността на сградата. След малко мъжете излязоха.

Бяха двама. Единият беше облечен в синьо — с работна риза и джинси. Другият беше с карирана риза. Излязоха от металната врата. Носеха огромен сандък. Веднага разбрах, че е ковчег.

Вдигнаха ковчега и го сложиха в каросерията. После мъжът в синьо каза:

— Това е последният, Майк. Влез да се подпишеш и тръгвай.

Влязоха в сградата.

Знаех какво става — искам да кажа, предположих. Щяха да откарат бедните хора на остров Харт, за да ги погребат. Помислих си, че и майка ми е в пикапа. Развълнувах се. Трябваше да направя нещо.

Но бях прекалено уплашена. Знаех, че двамата мъже може да се върнат всеки момент. Не исках да се показвам. И изведнъж чух глас: