Андрю Клаван - Нито дума

— Косата ти е много хубава — каза той. Беше се сресала и ягодово русата й коса бе гладка и блестяща.

Усети, че комплиментът я зарадва, но тя отново не проговори.

След няколко секунди Конрад продължи:

— Не искаш ли да говориш с мен?

Този път погледът й се задържа върху него по-дълго. Все още бе тревожен, но в него вече имаше и нещо закачливо.

— Може да си един от тях — проговори момичето меко, почти шепнешком. — Всеки може да е от тях. Не знам.

— Затова ли не си казала нищо, откакто си говорихме?

Елизабет леко повдигна брадичка.

— Доктор Сакс е един от тях. Знам го. А другите… не съм сигурна. — Тя стисна устни, сякаш се опитваше да замълчи. — Той може да ми каже…

— Кой?

— Той. Знаеш.

— Тайния приятел?

Тя кимна.

— И какво казва Тайния приятел за мен?

Елизабет се усмихна и Конрад почти ахна. Кожата й леко порозовя, очите й заблестяха. Цялото й лице се оживи. Тя погледна надолу срамежливо.

— Ти не ме докосна — каза тя.

— Да, не те докоснах.

— Той не идва, когато ти си тук. Ти не го ядосваш. Ти не… — Тя повдигна очи към него и гласът й замря.

— Какво не правя, Елизабет?

— Не искаш да извадиш майка ми.

— Да. Не искам. Значи аз не съм един от тях?

— Не. Не… не мисля така.

Конрад бавно кимна. Печелеше време и се опитваше да прецени докъде може да стигне. Най-после, съвсем импулсивно, се наведе напред и каза:

— Разкажи ми повече за Тайния приятел.

Мина дълго време преди Елизабет да отговори. Много дълго. Тя го погледна замислено. Конрад зачака да види накъде ще тръгнат нещата. Вероятно Елизабет щеше да го дразни. Или пък щеше да замълчи. Да се усмихне свенливо и да задържи илюзиите си дълбоко в себе си, да ги скрие от него.

Или пък…

Той настръхна.

Или пък молбата му можеше да я разстрои и тя да извика на помощ Тайния приятел.

Представи си за миг как Елизабет се нахвърля върху него с оголени зъби и протегнати към гърлото му ръце. Задиша равномерно, за да се успокои.

А после Елизабет направи единственото, което Конрад не очакваше.

Започна да му разказва историята си.

— Първия път, когато дойде, беше малко момче — започна тя. — Той винаги се променя, нали разбираш? Винаги е различен. Първия път беше малко момче с раирана риза, червена коса и лунички. Казваше се Били. Играеше си с мен в училище „Слънчев лъч“, а после ми идваше на гости в апартамента. Тогава живеех с майка ми.

Играех си с него в училище „Слънчев лъч“. Бях много самотна. Живеехме в лош квартал и нямахме добри съседи. И нямаше никакви деца. Понякога слизах долу на гости на Кати Робинсън, но тя беше стара. Нямаше деца и аз не излизах, освен когато мама ме водеше в магазина или при нейните приятели.

Сградата беше тъмна. Миришеше лошо. И имаше плъхове. Криеха се долу, точно под стълбището. Нашата стая горе също беше тъмна. Прозорците гледаха към една тухлена стена. И беше мръсно — боклукът се изсипваше от препълнената кофа и се стелеше по пода около мивката. Счупени чинии, храна. Вонеше. Имаше огромни хлебарки, имаше и дървеници. Ужасно ги мразех. Бяха гигантски. Веднъж майка ми удари една от тях с обувката си и тя изпращя страховито и навсякъде се размаза гадна жълта слуз. Мразех ги.

Нямах легло. Майка ми имаше кушетка до прозореца, но аз спях на пода, в спален чувал в другия край на стаята. Мразех хлебарките, защото пълзяха точно пред очите ми. Страхувах се, че ще дойдат и плъховете, но не дойдоха.

Та както казах, Били учеше заедно с мен в училище „Слънчев лъч“. Там ходех, когато майка ми беше с мъже.

Имам предвид, че наистина си въобразявах училището, но Били се появи там. Много е объркващо. Не обичам да си мисля за това.

Проблемът беше в мъжете. Идваха и лягаха с майка ми, и пъшкаха и пъхтяха. Мама ми казваше да спя и аз се обръщах към стената. Мислеха, че съм заспала, но не спях. Издаваха ужасни звуци, като диви животни в гората. А когато свършеха, пушеха дрога. Казаха ли ти, че майка ми пушеше дрога? И освен това си биеше инжекции в ръката. Мъжете й даваха наркотици. Мисля, че точно затова лягаше с тях.

Понякога обаче… понякога някой мъж не й даваше дрогата, докато не му позволеше да докосне и мен. И тя му позволяваше. Обръщаше му гръб и гледаше през прозореца. Аз плачех. Молех я да го спре. Но тя ме поглеждаше през рамо и казваше:

— Млъкни. Просто млъкни.

И мъжете си слагаха ръцете в мен. Знаеш къде. Беше ужасно. Но вече не мисля за това. Всички лекари винаги се интересуват от тази гадост. Дори жените искат да чуят за нея. Лично аз смятам, че е отвратително.