Андрю Клаван - Нито дума

Тя вдигна ръка към гърлото си, разкопча ризата и разголи гърдите си.

— Можеш да ме докоснеш — прошепна тя, — ако после ме оставиш на мира.

— Ъъъ… — беше единственото, което можа да промълви Конрад.

Очите му се спряха върху нея въпреки волята му. Кожата й беше гладка и бяла. Гърдите й бяха малки, но красиви, розовите им зърна биха го оставили без дъх, ако си позволеше да се загледа в тях.

Но той повдигна очи към лицето й.

— Моля те, Елизабет, закопчай си ризата.

Тя учудено присви очи.

— Не искаш… не искаш ли да ме докоснеш?

„О, господи, хич и не питай“ — помисли си Конрад.

— Искам да ти помогна — безстрастно отвърна той. — И не мисля, че това е най-добрият начин. Моля те, закопчай си ризата.

Все още объркана, Елизабет придърпа ризата върху гърдите си. Конрад погледна настрани, тъй като се страхуваше да спре очи върху нея.

„Горкото копеле й предложило, а тя го пребила от бой. Робърт Ростоф също й се пуснал — и бам! Накълцала го на парчета.“

Чуваше ясно гласа на Сакс и грубия му смях.

„А ти какво й направи, Джери? С какво я накара да побеснее, а после да се затвори в себе си?“

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

След малко я погледна отново и облекчено забеляза, че си е закопчала ризата. Пак бе отпуснала ръце в скута си, но сега го наблюдаваше с любопитство и лека тревога.

Той се наведе и заговори предпазливо:

— Елизабет… обвинена си в убийство. Разбираш ли това?

Тя не му отговори веднага, само леко поклати глава. После каза:

— Не искам… не искам да говоря с теб.

В гласа й се долавяше нещо автоматично и разсеяно. То я караше да изглежда безразлична, сякаш коментираше събития, които не я засягат.

— Не искам да говоря с теб. Може да си един от тях.

Конрад кимна, но не проговори.

Момичето продължи енергично:

— Имам предвид, те всички се преструват на свестни отначало. Понякога успяват да ме заблудят. Но знам какво всъщност искат. Знам.

Елизабет го погледна отвисоко. Изпитваше превъзходство от тайната си.

— Добре. — Конрад кимна. — Какво искат?

Тя се наведе към него.

— Искат да извадят майка ми.

— Майка ти — повтори Конрад окуражително.

— Да. Така ми каза Робърт Ростоф.

— Робърт Ростоф. Убитият.

— Да. Той ми каза. Предупреди ме. Точно това се канеха да направят.

— И това те ядоса.

Елизабет се готвеше да потвърди, но спря рязко.

— О, не — внимателно възрази тя. — Не мен. Аз не бях ядосана. Тайния приятел се ядоса. Направо побесня. Направи нещо лошо. Много лошо. Затова съм тук. Но не бях аз. Беше Тайния приятел.

Конрад зачака следващите й думи, но тя замълча. Отмести очи от него и задъвка долната си устна. Изглежда се опитваше да си припомни нещо.

Той я окуражи.

— Тайния приятел не е искал да извадят майка ти, нали?

— Да. Точно така. Да.

— Защо, Елизабет?

— Какво?

Тя примигна и го погледна объркано.

— Ами… защото от очите й ще излязат червеи — простичко обясни Елизабет. — Червеи и… от плътта й ще се покажат костеливи пръсти. — Тя потръпна и се намръщи. — Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…

Конрад усети как настръхва. Дори погледна през рамо, за да се увери, че никой не се прокрадва зад гърба му. Или поне никой, от чиито очи излизат червеи. Видя само слабо осветената килия. Дървената врата с метална мрежа на прозореца. Мивката и пластмасовата масичка. Празното легло.

Той се прокашля и пак погледна Елизабет.

— Майка ти е мъртва, така ли?

— Да. О, да. А ако я извадят, душата й може да отлети. И тогава от нея няма да остане абсолютно нищо? — Елизабет тъжно поклати глава и го погледна. — Нали знаеш, всеки има душа. Дори аз. Понякога я усещам. Не искам да излети от мен. Усещам я вътре в себе си.

Елизабет вдигна ръце от скута си и ги скръсти на гърдите си. За миг Конрад се уплаши, че момичето отново ще се съблече. Но вместо това Елизабет обви ръце около раменете си и затвори очи. После вдигна лице към лампата, сякаш тя бе слънцето. Залюля се леко напред-назад.

— И сега я усещам. Чувствам душата си — промърмори тя. — Все още е тук. И аз съм тук.

Конрад седеше неподвижно и я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя продължаваше да се люлее под лампата, обвила ръце около раменете си. После, докато той я гледаше внимателно, изражението й започна да се променя. Устата й се изви надолу, брадичката й се набръчка. Устните й затрепериха, сякаш щеше да заплаче.

Внезапно Елизабет отвори очи и се вторачи в него. Конрад се почувства, сякаш са го ударили. Отдръпна се малко назад на стола си. Кристално зелените очи сега гледаха ясно и открито. Конрад видя агонията в тях, гола и ярка като бушуващ пожар в сърцето й.