Андрю Клаван - Нито дума

Седеше на стола абсолютно неподвижно. Главата й бе вдигната, а очите — приковани право напред. Носеше смачкан панталон от рипсено кадифе и мъжка риза с къси ръкави. Но дори в тези мизерни, предоставени от градската управа дрехи, фигурата й бе елегантна и грациозна. Елизабет не бе имала достатъчно време да надебелее от противната болнична храна. Голите й ръце бяха снежнобели и лежаха спокойно в скута й.

Конрад бавно въздъхна, примигна и се стегна. После се помъчи да проговори.

— Здрасти, Елизабет. Приятно ми е да се запознаем.

Тя не отговори. Не помръдна. Гледаше право напред.

Конрад присви очи и се загледа в нея.

Преди три години го бяха помолили да участва в едно проучване в Колумбийския университет. Изпробваха нови методи за лечение на затворили се в себе си пациенти, които включваха типа терапия, въведена от него и още един лекар, Марк Бърнстайн. Идеята беше да се разчита по-малко на лекарствата и повече на подбуждане на някаква форма на взаимодействие с терапевта. С комбинация от леки лекарства и активни, дори радикални техники за общуване, Конрад скоро успя да помогне на няколко пациенти да осъществят нова връзка с действителността. В един-два случая можа дори да докладва за значителни ремисии.

В хода на проучването бе работил с пациенти, затворили се в себе си или изпаднали в кататония. Бе видял как един четиридесет и две годишен мъж остава в поза на ембрион в продължение на дни. Също и с тийнейджърка, която стоеше неподвижно, вдигнала във въздуха ръцете и единия си крак като балерина. Беше видял пациенти, които потрепваха като опъната тетива, и други, които гледаха вторачено в нищото и се лигавеха, без да помръдват. Имаше и една жена, Джейн, жертва на изнасилване като дете, която твърдо повтаряше „не“ на всеки три секунди.

Но никога не беше виждал никого като Елизабет Бъроуз.

Не само заради красотата й. Но и заради ведрината и спокойствието й. Ръцете й почиваха кротко в скута, погледът й бе вглъбен. За миг Конрад изпита чувството, че тя е нащрек и знае какво става.

Той се обърна към Сакс и се насили да се усмихне.

— Защо не ни оставиш насаме, за да се поопознаем?

Сакс се поколеба за момент. Очевидно случаят бе изключително важен за него. Но нямаше избор. Той също се насили да се усмихне.

— Викай, ако се нуждаеш от помощ или…

Сакс сложи ключа в ръката на Конрад, излезе и затвори вратата.

Конрад се обърна към Елизабет, усмихна се и каза:

— Ще пусна касетофона. — Той извади машинката от джоба си.

Натисна копчето за запис и остави касетофона на масичката до мивката. После прекоси стаята с две стъпки, остави куфарчето си на леглото и го отвори. Не погледна Елизабет, докато ровеше вътре, но му се стори, че усеща как погледът й се премества върху него. Чувстваше, че Елизабет го наблюдава.

Извади фенерче. Когато се обърна към Елизабет, тя седеше неподвижно и гледаше право напред.

Той пристъпи към нея.

— Извини ме — каза Конрад, наведе се и нежно и бързо дръпна клепача й нагоре.

Насочи лъча в очите й, първо в дясното, после в лявото. Зениците се свиха от светлината. Той долови обичайното примигване под пръстите си.

Прибра фенерчето в джоба си и хвана дясната й китка. Снежнобялата кожа беше гладка и топла. Пулсът беше равномерен. Той вдигна ръката й на височината на рамото й и загледа лицето й. После пусна китката.

Ръката на момичето се отпусна леко и увисна несигурно във въздуха. Бледите й устни се свиха. После ръката й бавно се върна в скута. Тя я притисна с другата си ръка и продължи да седи безмълвно и неподвижно.

До леглото имаше още един стол. Конрад го взе и го сложи пред Елизабет. Завъртя го с облегалката към нея и го яхна. Настани се удобно и й се усмихна.

— Всъщност ръката ти трябваше да остане във въздуха — каза той. — Истинските кататоници остават в това положение, в което ги нагласиш.

Знаеше, че рискува, тъй като можеше и да греши. А дори и да беше прав, предизвикателството можеше да предизвика зловеща реакция. Елизабет беше дребно и крехко момиче, както бе казал Сакс, но ако тайният й приятел се събудеше, Конрад не се съмняваше, че може да го прати в болницата, че и в моргата.

Отначало тя въобще не реагира. Думите му увиснаха във въздуха. Конрад седеше и търпеливо я наблюдаваше.

После Елизабет бавно завъртя глава към него. Сърцето на Конрад заби силно, когато дълбоките зелени очи бавно фокусираха погледа си. Сладките черти, обрамчени от лъскавата коса, се оживиха. Лека розовина се разпростря по бялата й кожа. Конрад си помисли, че Елизабет прилича на оживял манекен от витрина.