Андрю Клаван - Нито дума

Беше казал на Джери Сакс, че ще е тук в седем и половина в петък вечер. И точно в седем и половина паркира корсиката си, елегантен сребристосин седан, на едно от резервираните за лекари места до предната врата. След като спря двигателя, шумът от дъжда по покрива на колата стана оглушителен.

Искаше му се да си е у дома. Искаше му се да играе с детето.

Вдигна куфарчето си от пода, сложи го в скута си и го отвори. Извади малкия касетофон „Сони“. Натисна червеното копче и вдигна касетофона към устата си.

— Петък, дванадесети октомври — каза той. — Първи сеанс с Елизабет Бъроуз.

Превъртя касетата и я пусна. Чу ясно собствения си глас.

— … сеанс с Елизабет Бъроуз.

Пъхна касетофона във вътрешния джоб на сакото си. Погледна през прозореца към мрачната фасада на болницата.

„Убила е човек, Нейт. Прерязала му гърлото. Накълцала го на парчета.“

Конрад въздъхна дълбоко, после изстена:

— О, господи!

Взе куфарчето, отвори вратата и се затича в дъжда към стъпалата на болницата.

— Е, тя не е една от типичните ти матрони от тузарската част на града — каза Сакс. — Била е по различни институции още от десетгодишна. Имала е няколко случая на насилие. Досието й от детския център в Манхатън сочи, че веднъж срязала лицето на друго дете с кухненски нож. Прокурорът каза, че два пъти била арестувана за нападения и побой. Ще си изцапаш меките ръчички с тази дама, Нейт.

Сакс се облегна на стола си и се ухили. Беше едър мъж, поне петнадесет сантиметра по-висок от Конрад. Лицето му беше широко и месесто. Раменете му изпълваха докрай бялата риза, а шкембето му я разпъваше над колана. Когато се движеше, дишаше тежко и се обливаше в пот. Под мишниците му имаше тъмни петна, а по главата му, голяма, плешива и розова, блестяха капчици. Тъмните му очила бяха вдигнати над веждите. Конрад очакваше всеки момент да се хлъзнат надолу по носа му.

Сакс се засмя весело.

— Един път — продължи той — пребила някакъв холандски моряк. Кълна се в Бога. Мотаела се по Таймс Скуеър, а бедното копеле я закачило.

Джери се изсмя отново.

— Счупила му и двете ръце и му смачкала тестисите. Тогава била на шестнадесет. А на всичкото отгоре е съвсем дребна, почакай само да видиш. Били нужни цели три ченгета, за да я откъснат от онзи нещастник. А когато дошла в съзнание, изглеждала изненадана. Казала, че не го била направила тя. Бил приятелят й, тайният й приятел.

Конрад се наведе напред. Ръбът на дървената облегалка на стола се впиваше неприятно в гърба му.

— Приятелят й? — попита той. — Имаш предвид друга личност ли?

— Не, по-скоро нещо като глас. Властен глас, който й заповядва да прави разни неща, макар че май има и някакъв визуален елемент. Каквото и да е всъщност, то страхотно я дразни. Побеснява. А притежава невероятна сила. Определено е способна на гадни неща и зловещо насилие. Очевидно точно това се е случило на другото нещастно копеле, продавача на жетони, когото накълцала на парчета. Тя твърди, че тайният й приятел бил отговорен и за това — обясни Сакс все така ухилено. — Казвам ти, Нейт, страхотно ще ти се иска да си си стоял на Парк авеню…

Конрад се усмихна.

— Вече ми се иска, Джери, вярвай ми.

Размърда се на стола, който направо го убиваше. Останалата част от кабинета на Сакс изглеждаше удобна. Огромно пространство с кафяв линолеум на пода и яркооранжеви стени. До стената вляво от Конрад имаше кафяво канапе. В единия ъгъл стоеше малък хладилник, а в другия — елегантна закачалка, на която в момента се отцеждаше шлиферът на Конрад. Разбира се, зад широкото бюро на Сакс, пред големия прозорец, който гледаше към паркинга, стоеше гигантският кожен стол на Джери. Облегалката му беше толкова висока, че възглавницата стърчеше над плешивата глава на директора като лешояд. Столът изглеждаше доста удобен.

Но столът пред бюрото му — столът на Конрад — беше дървен. Малък, с кръгла облегалка, твърд. На седалката имаше лека вдлъбнатина, която вероятно би трябвало да направи твърдото дърво по-удобно. Конрад обаче имаше чувството, че седи върху мравуняк. Както и да се настанеше, му беше ужасно неудобно.

— Продавачът на жетони — изсумтя той. — Това е сегашният случай, нали?

— Да. Същата работа като с моряка. Този тип… — Сакс се наведе и зарови из купчината документи на бюрото си. — Робърт Ростоф. Успял някак си да накара Елизабет да го заведе в апартамента си. Но когато й се пуснал — бам! Накълцала го. Извадила му окото, отрязала му пишката. Лоша работа.