Андрю Клаван - Нито дума

Хлапето беше с жизнерадостния характер на Агата. С нейната щедрост. С желанието й да се грижи за другите. Имаше две близки приятелки. Едната беше сладко, но грозно и тромаво момиченце, което Джеси бе видяла как нагрубяват на детската площадка. Джесика бе поканила момиченцето, Ейдриън, да си другарува с нея и другата й най-добра приятелка, Лорън. И оттогава се грижеше за Ейдриън. Точно по същия начин би постъпила и Агата.

Но макар Джеси да бе наследила много от майка си, имаше и някои дребни неща, в които Конрад виждаше себе си. Например Джесика се плашеше лесно и най-слабата критика докарваше сълзи в очите й. Конрад бе такъв като дете и се надяваше, че на дъщеря му няма да й се наложи да загрубее колкото него, да погребе страховете си дълбоко и да се научи да поема отговорности като неговите. Но защо пък да го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.

Освен това, независимо колко нежна и мила бе Джеси с отхвърлените от останалите деца, тя бе и твърдо решена да бъде приета от по-популярните момичета. Те я бяха отхвърлили, или поне някои от тях, заради приятелството й с деца като Ейдриън. Но Джесика бе продължила да ги кани в дома си с надеждата, че накрая ще се сприятелят. В това Конрад виждаше нещо от собствената си амбиция: тиха, неизказана и категорична.

— Еднооо, двеее, триии — броеше тя и местеше пионката си.

Главата й бе наведена към играта, плитката падаше на рамото й. Сините й очи бяха съсредоточени.

Конрад се усмихна. Вече не изпитваше никакво нетърпение. Джеси се трудеше толкова усърдно. Броенето до пет изискваше страхотна концентрация. Беше толкова малка, а светът бе толкова труден…

Той нежно докосна носа й с пръст и каза:

— Бип.

— Татко! Забравих къде съм.

— Знаеш ли какво?

— Да — отговори тя и вдигна очи към тавана. — Обичаш ме. Нали?

Той се засмя.

— Точно така. Как стана толкова умна?

— Винаги казваш това.

— Съжалявам. Никога вече няма да го кажа.

— Татко. Трябва да го казваш. Нали си ми татко.

— О, да, забравих.

Детето въздъхна тежко.

— Е, пак трябва да броя отначало. Докъде бях стигнала?

Той й показа и тя започна да брои. Играта май никога нямаше да свърши.

Всъщност в осем и половина приключиха. Кракът на Конрад вече бе по-добре и той занесе дъщеря си на конче до детската стая. Сложи я в леглото и я зави грижливо. Целуна я по челото и изрецитира ритуалното заклинание за лека нощ:

— Лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш пукнат грош.

После Агата дойде да изпее приспивна песен и Конрад бе свободен от задълженията си.

Върна се във всекидневната — дълга стая, която Аги бе разделила на три полезни части. Първата, близо до вратата, бе нещо като малък кабинет с бюро. В средната бе районът за игра. Там се намираха червеният килим и сгъваемата маса, бутната настрани. Третата част, до стъклените балконски врати, бе истинската всекидневна — две огромни кафяви кресла и дълго канапе около кръгла масичка за кафе от бял мрамор върху персийски килим.

Конрад си взе содата и се запъти към третата част. Седна на едното кресло и се намести удобно, за да може да гледа навън. В тъмнината се виждаха осветените прозорци на сградата отсреща. Някаква жена в кухнята си. Мъж по фланелка гледаше телевизия и пиеше бира. Възрастна жена с побеляла коса правеше нещо от глина.

Имаше и един тъмен прозорец, точно срещу него. Там преди няколко седмици бе убита старата дама. Конрад разсеяно се загледа в него и се заслуша в песента на Аги.

— Нани-нани, бебенце, ще ти купим птиченце…

Помисли си, че Джесика вече е доста пораснала за подобна песен, но това също бе част от приспиването. Гласът на Агата бе приятен и успокояващ, нежен и ромолящ като планински поток.

Припомни си броенето на Джеси и се усмихна. Вече се чувстваше по-добре. Нищо не облекчаваше напрежението от деня като една игра с дъщеря му.

Не чу кога Аги спря да пее и дори леко се стресна, когато видя отражението й в огледалото. Тя сложи ръце на раменете му и той нежно ги притисна към себе си.

— Заспа ли?

— Да. След училище ги водих с Лорън на детската площадка. Измориха се. Не знам как успя да остане будна, докато се прибереш.

Конрад отново се усмихна. Вдигна ръката на Аги към устата си и я целуна.

Тя седна на облегалката на креслото и го целуна по главата. Рижавата й коса падна напред и той почувства как гали оплешивяващото петно на темето му. Усещаше нежния аромат на парфюма й. Затвори очи и го вдиша.