Конрад влезе в сградата точно срещу нея, тухлена кооперация отпреди войната, висока четиринадесет етажа. Когато отвори стъклената врата, старият портиер се надигна от пейката си.
— Добър вечер, докторе.
Конрад се усмихна и закуцука покрай него. Някой тъкмо бе отворил асансьора.
— Качвам се — извика той и се затича натам.
Вратата започна да се затваря, но една ръка се протегна навън и я спря. Конрад се качи. Вратата се затвори.
Вътре стоеше млад мъж — някъде на двайсет и пет. Висок, с хубава фигура, елегантен. С гладко ъгловато лице и гъста черна коса. Свенлива усмивка, но бързи, свирепи очи. Скъп костюм, шит по поръчка, тъмносин със сиви райета. Конрад реши, че младежът е от типовете на Уолстрийт.
Когато Конрад натисна копчето за петия етаж, младият мъж се обърна към него и каза:
— А, изглежда, сме съседи.
Гласът му беше плътен и самоуверен, с лек акцент от Средния запад.
Конрад се усмихна учтиво. Младежът протегна ръка.
— Били Прайс. Тъкмо се нанесох. Апартамент 5Н в дъното на коридора.
Конрад се ръкува с хлапето и се представи:
— Нейтън Конрад.
— О, да. Докторът. Психиатърът. Май трябва да внимавам какво говоря пред вас, а?
Конрад успя да се засмее, сякаш никога не бе чувал тази шега. Стигнаха до петия етаж и вратата се отвори. Излязоха и всеки тръгна по пътя си, Прайс наляво, а Нейтън — надясно.
— Довиждане — каза Прайс.
Конрад му махна с ръка.
Беше почти осем и Конрад очакваше вечерята си с нетърпение. Знаеше, че докато яде, жена му ще седи до него и ще говори. Обичаше да я слуша. Харесваше звука на гласа й. А и бездруго беше прекалено изморен, за да говори и той.
Значи щяха да вечерят, а тя да говори, а после щяха да си легнат. Той щеше да подремне около петнадесет минути, а после да стане и да поработи върху документацията си докъм един. Това бяха плановете му за вечерта.
Конрад отвори вратата и влезе.
— Татко!
Дъщеря му изхвърча от кухнята и се втурна към него. Тичаше с разперени ръце, дългата й плитка се мяташе по гърба й.
— Татко, татко, татко, татко, татко! Татко, татко, татко, татко!
„Олеле“ — помисли си Конрад. Хлапето се фрасна в крака му. Обви ръце около него, притисна бузата си и затвори очи.
— Татко! — въздъхна дъщеря му.
— Здрасти, малката — каза Конрад жизнерадостно и се опита да се усмихне. — О, господи! Джесика, скъпа, моля те. Ох, кракът ми. Ох.
Той нежно свали ръцете й от крака си. Джеси го хвана за ръката и заподскача.
— Мама ми позволи да не си лягам, за да те дочакам.
— Страхотно — отвърна Конрад.
„Ще я убия — помисли си той. — Не, първо ще вечеряме, после ще я убия, а после ще си легнем.“
— Нали ми обеща преди да си легна да поиграем на „Не се сърди човече“ — продължи Джесика. — Не помниш ли?
— Ъъъ… така ли? О, страхотно.
— И мама каза, че си ми обещал.
— Е, добре — съгласи се Конрад. — Браво на мама.
Първо щеше да я убие, а после да вечерят.
Остави куфарчето си на пода. Джесика го задърпа към кухнята. Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато жена му излезе от кухнята.
Двадесет и три години, откак се бяха запознали, а Агата все още го радваше с онази щастлива усмивка, от която бузите й порозовяваха, а сините й очи искряха. Рижавата й коса сега бе по-къса, но все още падаше по раменете й във водопад от къдрици. Закръглената й фигура бе понатежала още, извивките й си личаха дори под торбестата черна фланела и широкия бежов панталон.
— Здрасти, докторе — поздрави го тя, пристъпи към него и го целуна по устните.
От кухнята зад нея се понесе аромат на печено пиле, зехтин и чесън.
Е, първо щяха да си легнат.
Не можеше да си спомни какво щяха да правят след това.
Стори му се, че играта продължава цяла вечност. Джесика старателно броеше ходовете си.
— Еднооо, двеее, триии — започваше тя, после се объркваше. — О, чакай малко. Чакай малко. Къде бях?
Връщаше пионката си в началото и започваше отново.
— Еднооо, двеее, триии.
Конрад си мислеше: „Четири, пет! Четири, пет, за бога!“.
Агата му донесе сода и няколко бисквити, които направиха глада му по-поносим, и той започна да се отпуска.
Двамата с Джеси се бяха настанили на тъмночервения килим във всекидневната. Джесика седеше по турски, наведена над играта. Нейтън бе легнал по корем, опрял глава на ръката си. Отпиваше от содата и гледаше как дъщеря му брои.
— Еднооо, двеее, триии.
Джеси имаше руса коса като неговата, или по-скоро като онази, която Нейтън имаше навремето. Нейната беше гъста и дълга. Носеше я на плитка, за да не измъчва всяка вечер майка си с разресване на сплетените кичури. Но цветът беше точно като неговия. Останалата част от Джеси бе втора Агата. Розовите бузи, сините очи, широката усмивка. Маргарет, учителката й, казваше, че Джеси имала талант за изкуство също като Агата, и тя наистина почти всеки ден се връщаше от училище с нова рисунка на правоъгълна къща с триъгълен покрив или слаба жена в триъгълна рокля, или дървета с разперени клони, или нещо друго, а Конрад и Аги пляскаха с ръце и се възхищаваха. Най-добрите рисунки бяха окачени в музея на Джес: малката отсечка в коридора между детската стая и кухнята. Конрад нямаше представа дали рисунките са добри, или лоши. Но понякога стоеше в коридора и им се радваше. Рисунките на Джеси нямаха нищо общо със странните абстракции, рисувани от деца с емоционални разстройства. Един-два пъти той дори се бе усетил, че ги гледа и си мисли: „Е, тя никога няма да се нуждае от психиатър“. Не че в това да ходиш на психоанализа имаше нещо лошо. Но защо пък Джеси го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.
Читать дальше