Андрю Клаван - Нито дума

— Е, какво става, докторе? — меко попита Аги.

— А?

— Нещо си потиснат. Какво е станало?

— Нищо — каза той, вдигна глава и се вгледа в кръглото й жизнерадостно лице. — Просто е четвъртък. Имам прекалено много пациенти в четвъртък. В четвъртък съм тъжен.

— Аха, разбирам. И с какво тази тъга е по-различна от онази в сряда?

— Хм. В сряда е лека бледорозова тъга. В четвъртък е огненочервена.

Агата се засмя и очите й проблеснаха.

— О, докторе! Заблуждавате вярната си съпруга?

Конрад огледа слабо осветената стая.

— Не, наистина — каза той. — Просто защото е четвъртък.

Агата погали остатъците от косата му.

— Нейтън, напоследък всеки ден е четвъртък.

— Не ти ли обещах точно това, когато се оженихме? Че всеки ден ще е четвъртък?

— Обеща ми, че всеки ден ще е празник.

— Олеле!

— Нейтън — Тя го стисна за ухото. — Неприятно ми е, когато правиш така.

— Как?

— Тези психиатърски номера. „Аз съм фотоапарат без проблеми.“ „Мога да се грижа за всички, но никой не трябва да се грижи за мен.“ Ужасно ми е неприятно. И ако не ми кажеш веднага какво те тормози, ще ти стискам ухото, докато не полудееш.

— Ах! Тези жестоки любовни игрички карат сърцето ми да запърха. Ох!

— Казвай. Какво те притеснява?

— Ами, първо, ухото ме боли.

— Трудно е да си психиатър, ако си глух. Казвай.

— Добре, добре — примири се Конрад и свали ръката й от ухото си.

После с лек стон се надигна и отиде до стъклените врати. В стъклото видя как Агата се смъкна от облегалката и седна на креслото. Торбестият черен пуловер се вдигна над пъпа й, но тя го придърпа надолу и се загледа в него. Той прикова очи към един от прозорците отсреща — в жената, която правеше нещо от глина.

— Не мога да им помогна — внезапно каза Конрад с мъка, която учуди и самия него. — Не мога да им помогна. Ясно ли ти е? Може ли вече да ядем?

— Пациентите ти ли? На тях ли не можеш да помогнеш?

Той се обърна към нея.

— Аги, знаеш, че тези разговори са ми неприятни. Наистина не…

— Знам, знам — прекъсна го Агата и вдигна ръка. — Просто млъкни и говори.

Конрад завъртя очи, после отново се обърна към прозореца и сви рамене.

— Да, пациентите ми. Аз просто… не мога да им помогна. Никой не може. Не и на такива пациенти. Някак си станах експерт по травматични неврози. При мен никога не идват хора, които да кажат: „Докторе, животът ми е чудесен, защо тогава се чувствам лошо?“. Нали разбираш? Говорите си пет години, а после те се ръкуват с теб със сълзи в очите и казват: „Благодаря ви, докторе, вие променихте живота ми“. Никой никога не ми изпраща такива пациенти. Аз получавам само тежката работа. Ако работата беше живо същество, щях да съм неин психиатър.

Агата се усмихна и наклони глава.

— А пък ако аз бях психиатър, бих казала, че щом имаш толкова случаи на травматична невроза, вероятно дълбоко в себе си ги искаш.

Той кимна, без да откъсва очи от прозореца.

— Да, да, точно това искам. Наистина го искам. Имам предвид, добър съм за тези случаи. При мен идват хора, чиито деца са мъртви, или вратовете им са счупени, или пък кравите им са болни, или каквото ще да е. Говорят с мен и се научават отново да живеят.

— Това звучи доста добре, докторе.

— Ох — въздъхна той. Чувстваше се ужасно глупаво. — Какъв е смисълът? Нали разбираш? Децата им са си мъртви, а кравите им — болни.

Изпита благодарност, че Аги не се засмя. Загледа я в прозореца как се надига от креслото и се приближава към него. Обви ръце около кръста му и опря глава на гърба му.

— Да не би да съм забравила да ти кажа, че не можеш да спасиш света? — попита тя. — Майка ти е мъртва. Не можеш да я спасиш. Не можеш да спасиш и света.

— Моля те — меко я възпря той. — Десет години ходих на психоанализа. Разбирам всичко. — Обърна се и долепи буза до косата й. — Просто не разбирам нищо — призна си Конрад.

Аги го целуна.

— Струва ми се, че ти липсват отминалите дни, в които се вторачваше в слънцето.

Конрад се усмихна. Не, тези дни въобще не му липсваха. Тогава и двамата бяха в колежа. Той в Бъркли, а Аги — в държавния на Сан Франциско. Живееха заедно в скапана гарсониера на авеню „Телеграф“. Нейтън бе пуснал коса до раменете и носеше дълга брада, с която приличаше на кръстоска между Чарлз Менсън и Христос. Понякога носеше дори шарени хипарски тениски, а джинсите му винаги бяха избелели. Беше в медицински колеж, но прекарваше голяма част от времето си в изучаване на източните религии. Дзен студент, както казваше Аги. В топлите следобеди обичаше да се изкачи на хълма от северната страна на университетското градче. Сядаше в поза „лотос“ на скалите, които гледаха към залива на Сан Франциско, и наблюдаваше как червеното кълбо на слънцето обагря искрящата вода в оранжево, а облаците — в розово. Медитираше и броеше вдишванията си. Дишаше бавно, като изпускаше въздух чрез стомаха си, и чакаше мозъкът му да се настрои на вълна приемане. Никакви мнения, никакви тълкувания. „Методът на таоизма е лесен. Просто изказваш всичките си мисли.“