Андрю Клаван - Нито дума

Конрад отново затърси по-удобно място на проклетия стол. Струваше му се, че няма да издържи тук цял месец.

— Дрогирана ли е била? — попита той.

— Не и според протокола.

— Взимала ли е някакви лекарства?

Сакс размаха документите.

— Да. Халдол. Но само десет милиграма. Взимала го от две години. Сега утроих дозата.

Конрад кимна.

— Проблемът е, че тя наистина изглеждала в ремисия — продължи Сакс. — Живеела сама, посещавала психиатъра си, работела като прислужница в някаква детска градина в Гринич Вилидж. Всичко изглеждало съвсем нормално, докато изведнъж — бум! И сега е тук.

Сакс се изкашля и очилата му най-после се плъзнаха надолу. Спряха се на носа му, от който изхвърчаха капчици пот.

— Очевидно по онова време също е взимала лекарства.

— И просто така е избухнала? Имало ли е някакви реакции преди това? Апатии? Конвулсии? Нещо друго?

Сакс поклати глава.

— Не. Но все пак нямах възможност да я разпитам подробно преди да побеснее.

— А сега е в кататония. Яла ли е нещо? Спала ли е? Ходила ли е до тоалетната?

— Храним я. Заспа. Не е ходила до тоалетната. Уринира на стола си. Но ние я почистихме, разбира се. Не искахме да те затрудняваме прекалено много.

Джери се опита отново да се захили, но смехът му замря бързо. Изглежда, парата му свършваше.

— На лекарства ли е в момента? — попита Конрад.

— Да. Чрез инжекции — обясни Сакс и разпери ръце, после ги отпусна тежко в скута си.

Усмивката му изглеждаше пресилена. По бузата му имаше струйка пот и капеше по посивялата му яка.

— Проблемът е, че не иска да говори. Имам предвид, това беше добра пациентка, Нейт. Разбирала се е с последния си лекар, онзи, който я изкарал от психиатрията и я стабилизирал. Беше настроена дружелюбно, човече. Готова да говори. Искаше да говори. А сега внезапно нито дума — изхленчи той и избърса потта от лицето си. — Е, какво мислиш?

Известно време Конрад не можеше да направи нищо, освен да продължи да гледа втренчено Сакс. Огромната му глава, плешивото теме. Тъмните очи, които примигваха нервно зад дебелите очила. Помисли си, че сигурно не е приятно президентът на Куинс да ти диша във врата. Да разполагаш само с тридесет дни, в които да представиш случая пред съда, а пациентът ти да занемее.

Конрад взе куфарчето си от пода и каза:

— Хайде да отидем да я видим.

Бе готов на всичко, за да се махне от този проклет стол.

Асансьорът ги отведе до четвъртия етаж — отделението за криминално проявени жени. Зад металното бюро до двойната врата на отделението седеше дебела чернокожа надзирателка. Тя вдигна свирепия си поглед към значката с идентификацията на Сакс, после кимна и Сакс пристъпи напред и отключи вратата с голям ключ.

Конрад го последва в отделението.

Пред тях се простираше дълъг коридор, мрачен и едва осветен. Две-три флуоресцентни лампи проблясваха в лилаво на високия таван, останалите висяха сиви и безжизнени. Сенките на двамата лекари играеха по стените. Коридорът сякаш изчезваше в противния здрач.

Беше време за обяд и докато минаваха покрай столовата, Конрад видя жените, които се хранеха там — десетина чернокожи жени, наведени над пластмасови подноси. Безформени жени в безформени и мизерни униформи тъпчеха хляб и картофи в устите си, по дрехите им се сипеха трохи.

В коридора беше тихо. Чернокожи жени и сиви фигури излизаха от сенките, кимаха на Сакс, без да проговорят и без да се усмихнат, после изчезваха в сенките.

Сакс спря пред врата номер 3 — дебела дървена врата, чийто прозорец бе обезопасен с плътна телена мрежа. Погледна Конрад, ухили се и поклати глава. Конрад предположи, че усмивката му би трябвало да е подканяща.

Сакс завъртя ключа, вратата се отвори и той влезе. Конрад го последва.

Беше малка стая, всъщност килия. Слабо осветена от единствената крушка, която висеше от тавана. До стената вляво имаше метално легло. На отсрещната стена се виждаха мивка и пластмасова масичка. В единия ъгъл имаше малка ниша. Конрад предположи, че е за клозет. Срещу вратата имаше голям прозорец със солидни решетки.

На един стол пред прозореца седеше млада жена.

Когато я видя, Конрад застина. Божичко!

Сакс вдигна ръка към нея като иконом, който представя официално гостите и каза сериозно:

— Елизабет Бъроуз.

Нейтън не каза нищо.

„Божичко! — помисли си той пак. — Само я погледни.“

Лицето й беше като картинка, ангелско лице. Ягодово русата й коса падаше по раменете, дълга, права и копринена. Обрамчваше красиво високите й скули и чело, бели като алабастър и блестящи. Огромните й кристално зелени очи гледаха съсредоточено в нищото.