Андрю Клаван - Нито дума

— О, господи! — едва прошепна тя. — Още съм тук.

Едната й ръка се протегна към неговата и я хвана.

Конрад усети отчаяното напрежение в пръстите й.

— О, господи, господи — тихо заплака тя. — Моля те. Моля те, докторе. Аз още съм тук.

Вечерта Конрад отиде на гробището. Беше малко и занемарено. Старите паметници и кръстовете изглеждаха разкривени и очукани в синкавия здрач. Над гробовете се спускаше мразовита мъгла.

Мястото, където отиваше, бе в задната част, близо до ръждясалата желязна ограда. Над гроба имаше статуя на опечалена жена — наведена, протегнала едната си ръка към земята. Конрад тръгна в мъглата към нея.

Когато се приближи, забеляза, че гробът не е заровен. Беше го очаквал, но все пак, когато стигна до ръба, усети в стомаха си ледена буца. Погледна надолу в ямата и видя положения на дъното ковчег — тежък сив сандък с инкрустиран върху него кръст. Конрад вдигна очи и за първи път видя нещо странно в статуята над него. Опечалената жена се усмихваше. Гледаше го с налудничави искрящи очи. Страхът в стомаха на Конрад нарасна. Краката му омекнаха.

После от ковчега под него се чу звук.

Конрад искаше да побегне, но не можеше. Не искаше да гледа, но трябваше. Взря се в отворения гроб. Звукът се чу отново: далечно странно мърморене. Конрад знаеше, че ковчегът ще се отвори — беше виждал същата сцена в безброй филми. Но не можеше да побегне. Дори не можеше да се извърне. Стоеше безпомощно. Капакът бавно започна да се отваря. Той изстена от ужас и затрепери.

Ковчегът се отвори и той я видя. Изплака безмълвно. Тя протегна ръце към него: ръце с изгнила плът. Усмихна му се. Очите й изпукаха като яйца и от тях изпълзяха паяци.

— Все още съм тук, Нейтън — прошепна му тя. — Не искаш ли да ме докоснеш?

Конрад извика стреснато и седна в леглото. Сърцето му биеше лудо. Мъчеше се да си поеме въздух. Мина цяла секунда преди да осъзнае, че е сънувал. Спря очи върху очертанията на телевизора в мрака. Завесите леко се люлееха. Въздухът ухаеше на октомврийски дъжд. Конрад видя жена си под юргана и сложи ръка на хълбока й.

— Мамка му — прошепна той, после се надигна на мократа си от пот възглавница. — Мамка му.

Сънят остана в мислите му цяла сутрин. Сънят и момичето. Беше събота и бе негов ред да води Джесика на урок по цигулка. През цялото време, докато я приготвяше, говореше и се шегуваше с нея. После, в автобуса, я слушаше как се смее с другите деца. И мислеше за кошмара си и за Елизабет.

Обичаше да ходи на уроците по цигулка. Харесваше старото музикално училище. Обичаше да се разхожда по коридорите и да слуша звуците, които долитаха от класните стаи. Приятно му беше да надзърта в залата за танци и да наблюдава момиченцата по трика, които се упражняваха пред огледалата. Увлечените в музиката деца го караха да изпитва странна и приятна топлина и меланхолия.

Той самият така и не се бе научил да свири на музикален инструмент. Веднъж, когато беше в пубертета, майка му му каза: „Защо не се научиш да свириш на нещо, Нейтън?“. Спомняше си я как седеше в креслото във всекидневната. Пред прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на розово-белите цветчета на черешата в двора.

Тя пиеше сок от грейпфрут, всъщност грейпфрут с водка, и му се цупеше. А после попита: „Защо не се научиш да свириш на нещо?“. Каза го с обичайния тон, който използваше за подобни съвети. Същият леко отчаян тон, с който казваше: „Защо не спортуваш нещо, Нейтън?“ или „Защо не се запишеш в някой клуб?“. Слаб и разсеян, отдалечен и безполезен глас.

А после баща му, седнал на канапето, вдигна очи от вестника си и се включи в разговора. „Винаги съм смятал, че ако не можеш да вършиш нещо добре, въобще няма смисъл да се залавяш с него.“ Да, това пък беше неговият обичаен тон за съвети, дълбокият и мъдър мъжки глас. Гласът, с който понякога казваше на жена си: „Разбира се, че искам да се откажеш от пиенето, скъпа. Просто не се мъчи да го правиш изведнъж. По малко и от време на време, това е тайната“. Да, добрият стар татко беше пълен с добри съвети.

Истината беше, че нямаше никакво значение какво казват родителите му или пък как го казват. Нищо не би се променило дори майка му да му беше купила „Страдивариус“ и да бе поставила инструмента в ръцете му с благословии. Или пък ако баща му го бе прегърнал и бе извикал: „Давай, сине! Постигни нещо“. Нейтън пак нямаше да се научи да свири на никакъв инструмент, не би се заел със спорт и не би се записал в клуб. Нямаше да направи нито едно от тези неща, защото те щяха още повече да го отдалечат от дома му. Щяха да го накарат да оставя майка си сама за по-дълго. Сама с не толкова тайните си бутилки водка и джин. А дали тя не му правеше подобни предложения точно заради това? За да се отърве от него? Той поне си бе мислил така по онова време.