Андрю Клаван - Нито дума

Но както и да е, опитвам се да ти кажа, че по този начин започнах в училище „Слънчев лъч“. То беше различно. Ходех известно време в истинско училище, но после майка ми каза учителите да се таковат. Преместихме се на авеню А и вече въобще не ходех на училище. Много съжалявах. Обичах училището. И когато мама лягаше с мъжете, се сгушвах в спалния чувал, затварях очи и отивах във въображаемото си училище.

То се казваше „Слънчев лъч“. Имаше голям зелен двор, където си играех с други деца. Мама беше учителка. Стоеше отстрани и ни гледаше. Били, малкото момченце с червената коса и луничките, също беше там. Играехме си. Той приличаше на едно момче, което бях познавала в старото училище. Харесвах го.

Били също ме харесваше. Затова толкова се ядоса онази нощ. Онази нощ, когато Били дойде у нас, един от мъжете на майка ми наистина ме нарани. Беше нисък и гаден, с мазен мустак. Имаше чуждестранен акцент. Дойде и прави секс с майка ми. Но не й даде наркотиците. Каза, че искал да направи нещо и с мен.

Бях на девет години. Помня го, защото имах рожден ден предишния ден. Когато чух, че мъжът иска да ме пипа, се престорих на заспала. Майка ми дори му каза:

— О, остави я на мира — тя спи.

Но мъжът не й даде наркотиците и тя накрая му позволи. Той дойде при мен и ме събуди. Разплаках се. Помолих мама да го спре, но тя ми каза да мълча, както правеше винаги. Но мъжът беше ужасно груб. Не само ме опипа, ами… нали разбираш. Много ме заболя. Не че е кой знае какво, дори вече не мисля за него. Но много ме заболя и заплаках. Но майка ми не го спря. Само му обърна гръб. Не искаше да гледа.

Мисля, че Тайния приятел се появи точно в този момент.

Мъжът вече си бе отишъл. Даде наркотиците на майка ми и си тръгна. Тя си би инжекцията и легна. Отидох до банята, за да се измия. После напълних ваната и седях дълго в нея.

После се избърсах и си облякох нощницата. Вече не ме болеше толкова, но още плачех и подсмърчах. Излязох от банята тихо, за да не би майка ми да ме забележи. Тя ужасно се ядосваше, когато плачех или се оплаквах.

Та излязох от банята и той ми проговори. Чух гласа му в ухото си.

— Майка ти направи нещо лошо.

Беше ядосан. Личеше си по гласа му.

Поклатих глава и му прошепнах:

— Мама не е виновна. Трябваше да направи това, което искаше мъжът. Всичко е заради наркотиците.

Но Тайния приятел каза:

— Майка ти е лоша. Трябва да я накажеш.

Възразих му:

— Не, Били, не.

Знаех, че е Били. Беше облечен в същата риза на бели и сини райета, която носеше винаги. Държеше топка. Понякога в училище „Слънчев лъч“ играехме на топка с другите деца. Казах му:

— Не, Били. Мама е добра понякога. Наистина.

Но Били не искаше да ме слуша.

— Тогава аз ще я накажа — каза той. — И тя ще съжалява.

Нищо не можех да направя. Затворих очи, за да не гледам, но това не помогна. Видях как Били отиде до леглото на майка ми. Тя лежеше по гръб и се усмихваше на тавана. Помолих Били да не й прави нищо, но той не ме послуша. Пусна топката и тя заподскача към другия край на стаята. После измъкна възглавницата изпод главата на майка ми.

— Моля те, Били! — извиках.

Той затисна лицето на майка ми с възглавницата. Тя се опита да се надигне. Опита се да отблъсне възглавницата. Видях я как рита, тялото й се сгърчи. Тя сграбчи ръцете на Били, удари го и го издра. Мислех, че Били ще я пусне, но той не го направи. Беше много силен. Наистина много силен. Имаше някакви… специални сили или нещо такова. Майка ми не можеше да стане. Бореше се, а Били просто натискаше възглавницата върху лицето й. Беше ужасно ядосан. Искаше да я накаже.

После мама спря да се бори и да се опитва да стане и ръцете й се отпуснаха на леглото.

Тогава Били я пусна и сложи възглавницата пак под главата й. Мама лежеше с отворени очи и уста. Гледаше учудено тавана.

— Сега тя ще съжалява — каза Били.

И си тръгна.

Аз се пъхнах в чувала и заспах.

Лицето на Конрад не трепваше. Той не откъсваше очи от Елизабет. Изглеждаше безстрастен, но и изпълнен със съчувствие и разбиране. Из главата му препускаха луди мисли: „Мамка му! Мили боже! О, господи!“.

През цялото време Елизабет беше говорила с равен, мелодичен глас. Сладък детски глас. Очите й бяха широко отворени, празни и невинни. Докато обясняваше как майка й спряла да се бори, тя свиваше рамене и дори се усмихна. Все едно всичко се бе случило на друг човек, а не на нея.

Елизабет свърши и го погледна внимателно, сякаш очакваше коментар.

— Разбирам — тихо каза Конрад. — И кога отново видя Тайния приятел?