Андрю Клаван - Нито дума

— Елизабет. Елизабет.

Гласът идваше от пикапа.

Нямах време да мисля. Изтичах напред колкото се може по-бързо. Пикапът беше доста висок, но бях толкова възбудена, че се хванах за ръба и скочих вътре. Там имаше поне десет сандъка. Ковчези. Огледах се, но не видях никого. И вече не чух гласа.

След малко мъжете дойдоха. Единият — онзи с карираната риза — се приближи до входа на моргата, махна с ръка и извика:

— Чао, Лу.

Стоях в пикапа като замръзнала и го наблюдавах.

Но после пак чух гласа.

— Елизабет.

Каза само това. Съвсем тихо. Но някак си разбрах какво иска от мен. Клекнах и се скрих зад два ковчега, които бяха поставени един върху друг. Чух стъпките на мъжа по асфалта, после и тракането на вратата. Светлината в пикапа изчезна. Исках да скоча и да му извикам, че съм вътре, но не го направих. Не можах. Не знам защо.

Беше съвсем тъмно. Навсякъде около мен имаше ковчези и беше тъмно.

Спомням си, че извиках:

— Помощ. Помощ. Аз съм тук.

Но точно тогава двигателят заработи. Стана шумно и никой не можеше да ме чуе. Исках да потропам по стената на пикапа, но там бяха подредени ковчези, а ме беше страх да се доближавам до тях. Пикапът тръгна. Седнах на пода и заплаках. Скубех си косата и виках:

— Мамо. Мамо. Мамо…

Това беше най-страшното — не виждах абсолютно нищо. Знаех, че ковчезите са навсякъде около мен, но не можех да ги видя. Не знаех какво става в тях. Имам предвид… дали всички още са вътре. Страхувах се, че някой може да излезе. Бяха от обикновени дъски, едва сковани, с по две летви отгоре. Щеше да е лесно да махнеш летвите и да излезеш. Дори и за майка ми. Тя можеше да излезе от ковчега си. И можеше да ми е ядосана. Сигурно си мислеше, че съм лоша. А беше прекалено тъмно, за да я видя, преди да застане пред мен с ухилено мъртвешко лице. Плачех и шепнех:

— Моля ви, моля ви, моля ви…

После започнах да виждам по малко. Сенки. Форми. Сандъците, повече от десет, може би петнадесет, подредени по два до стените, встрани и зад мен. Някои бяха много малки. Имам предвид, малко по-големи от кашони за цигари. Непрестанно местех очи от един на друг, за да се уверя, че никой не мърда и не се отваря. Все още плачех. Лицето ми беше мокро, а от носа ми течаха сополи.

Внезапно някой прошепна в ухото ми:

— Елизабет.

Изпищях и се завъртях. Не я виждах в тъмното, но знаех, че е там и седи до мен. Мама. Моята майка.

— Не ми се ядосвай, мамо. Не съм виновна. Били беше.

Но мама не ми проговори повече. Само си седеше там, невидима в тъмното. Но усещах, че ме гледа.

Отдръпнах се и се ударих в ковчезите.

— О, мамо, моля те…

— Елизабет — прошепна тя отново. — Елизабет.

Не спирах да се въртя и да се опитвам да я видя. Знаех, че е там. Косата й падаше пред лицето като водорасли. Очите й приличаха на стъклени и ме гледаха вторачено. Знаех го. Усмихваше се. С мека, замечтана усмивка. Не можех да кажа нищо. Само бършех лицето си от сълзите и треперех. Цялата треперех, а зъбите ми тракаха.

И тогава стана нещо. Майка ми се промени. Гласът й се промени. Внезапно тя стана различна. Нещо като… като майката от училище „Слънчев лъч“. Когато стоеше в двора и гледаше как децата си играят. Имам предвид, беше мила. Гласът й беше приятен.

— Не се страхувай, Елизабет — каза ми тя. — Аз съм. Тук съм.

Беше странно. Искам да кажа, много странно. Чувах нейния глас. Но това беше и гласът на Били. Идваше от същото място. Сякаш един и същи човек говореше с различни гласове вътре в главата ми. И гласът каза нежно:

— Не се тревожи, Елизабет. Вече не си сама. Аз съм тук. Аз съм твой приятел. От сега нататък аз ще бъда тайният ти приятел.

Почувствах се малко по-добре. Продължих да седя в тъмния пикап, но не се страхувах толкова. След малко дори се раздвижих. Запълзях наоколо и разгледах ковчезите отблизо. На всеки имаше бял етикет. На етикета бяха напечатани име, номер и място за възрастта и религията на умрелия. Прочетох всички етикети, като търсех името на майка ми, но не можах да го намеря. Отначало си помислих, че я няма тук и Кати Робинсън е сгрешила.

Но после видях един етикет, на който пишеше: „Неидентифицирана бяла жена“. Все още го помня отлично. Номер и празни места за името, възрастта и религията, а после въпросителна. Осъзнах, че това трябва да е мама. Очевидно не знаеха името й, защото аз не бях там, за да им го кажа. Е, все пак значи щяха да й направят хубаво погребение.

Облегнах глава на ковчега и притиснах буза до грубото дърво. Пикапът подскачаше, а аз прегръщах ковчега. Гласът ми проговори отвътре: