Андрю Клаван - Нито дума

— Мисля — каза Конрад прегракнало, — мисля, че това е достатъчно засега.

— Трябва да съм честен с теб: просто не разполагам с никакви отговори.

Беше петък вечер и Конрад пак седеше на неудобния стол. По някакъв начин Сакс бе успял да го настани пак на него. Извитата облегалка се впиваше в гърба му. Твърдата дървена седалка хапеше задника му като разярена мравка. Конрад непрестанно се местеше от едната на другата страна, сякаш изпълняваше сложен танц в седнало положение.

Срещу него, седнал удобно зад бюрото си, Сакс кимаше с огромната си плешива глава. „Да, сякаш слуша внимателно“ — помисли си Конрад.

— Първо въобще не иска да говори с теб — продължи Конрад. — След това внезапно, само за два сеанса, тя ми разказва цялото си минало. Шизофренична история, но все пак разбираема. Не знам каква част от нея е истина и каква — самозаблуда, нито дали не е преструвка, за да се измъкне от затвора. Имам предвид… — Той въздъхна. — Слушай, Джери, като се има предвид случаят й, диагнозата параноична шизофрения изглежда неизбежна, ясно ли е? А каква част от историята за майка й е вярна… — той сви рамене — нямам представа. Предполагам, че Елизабет е претърпяла сериозна травма заради смъртта на майка си, която е довела до първата й криза. Що се отнася до пътуването в пикапа заедно с ковчега на майка й, е, звучи ми като фантазия, но… Мога да кажа само, че тя очертава ясно маниите си. Вижда собствената си сексуалност чрез тялото на майка си. Всеки опит да се разбуди сексуалността й вижда като ексхумация на трупа на майка си — заговор да извадят майка й от земята. И това събужда яростта й, предизвикана от неспособността на майка й да я спаси от изнасилване. Поради тази причина се появява и защитникът й — Тайния приятел.

Сакс продължи да кима. Свали очилата си и ги размаха. Конрад се понамести на неудобния стол, като се молеше мъчението да свърши по-бързо.

— Основният ни проблем е дали Елизабет може да се яви на дело — каза Сакс. — Добра ли е паметта й?

— Да, изглежда отлична. Накарах я да повтори историите си и подробностите винаги бяха едни и същи. Но параноичните й идеи са безброй…

Сакс се наведе напред.

— Нейт, тя в състояние ли е да помогне на собствената си защита?

Конрад отвори уста, за да отговори, но нещо в поведението на Сакс го накара да се поколебае. Накрая той отговори:

— Не. Не, по дяволите. Тя е шизофреничка, Джери. Страда от параноична шизофрения. Това е диагнозата ми. Не може.

— И си готов да свидетелстваш за това?

Конрад отново се поколеба, но после каза:

— Да. Разбира се, че съм готов. Имам предвид, тя не може да се яви на дело. Няма начин.

Това очевидно бе отговорът, който искаше директорът на „Импелитери“. Той се облегна на мекия си, удобен стол и сложи очилата на огромната си глава. После скръсти ръце върху гигантското си шкембе. Лека усмивка заигра по устните му.

— Добре — кимна той. — Добре.

Конрад не можеше да търпи повече. Стана и въздъхна тежко, когато кръвта в изтръпналите му крайници се раздвижи.

— Е… трябва да вървя, но…

Сакс буквално скочи и му протегна ръка с размера на свински бут.

— Страхотна работа, Нейт — похвали го той. — Великият Нейт, така ще те наричаме вече.

Конрад потръпна, когато ръката му бе стисната здраво от свинския бут.

— Важното е, че момичето започна да ти се доверява, нали? — продължи Сакс. — Дори вече говори със санитарите. Взима си лекарствата, храни се добре. Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб — изсмя се той и удари Конрад по рамото. — Тя е красиво момиче, Нейт.

Преди Конрад да успее да отговори, Сакс постави тежката си ръка на раменете му и го насочи към вратата.

„Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб. Тя е красиво момиче, Нейт.“

„Господи — помисли си Конрад, — този тип е отвратителен.“

Подкара по моста на Петдесет и девета улица и се отправи към Манхатън. Небостъргачите блестяха в здрача. Покрай него профучаваха бързи коли.

Романтична невроза…

Господи, Господи, Господи.

Шофираше бавно сред натовареното движение, като се придържаше към дясната лента. Гледаше внимателно стоповете пред себе си и мислеше за Елизабет.

Беше говорил с нея всеки ден тази седмица. Във вторник отново размести часовете на пациентите си, за да може да я види. В четвъртък пак го направи. Слушаше разказите на Елизабет за детството й, за сиропиталищата и осиновителите й. За грубите деца, които я дразнели и биели. За гласовете, които й говорели, без никой друг да ги чуе.