Андрю Клаван - Нито дума

— Здрасти, татко — нещастно промълви тя.

Конрад не можа да сдържи усмивката си. Дръпна юргана и зави дъщеря си. После я целуна по челото.

— Какво прави будно дете в къщата ми? — прошепна той.

— Не мога да заспя.

— Нали знаеш, че утре сутрин трябва да станем рано. Ще отидем на разходка из провинцията. Ще гледаме как листата променят цветовете си.

— Знам, но ме е страх — отвърна Джесика.

— От какво?

Тя подсмръкна нещастно.

— От Франкенщайн. Гледах по телевизията едно шоу за Вси светии. Там имаше няколко Франкенщайновци и сега ме е страх от тях.

— Аха — кимна Конрад.

— Мама вече ми каза, че в истинския живот нямало Франкенщайновци. Но аз не се страхувам от тях в истинския живот.

— Къде тогава се страхуваш от тях?

— В мозъка ми.

— Аха.

Едра сълза капна от окото й, търколи се по нослето й и попи в плюша на вярната Мо.

— Мама казва, че те са само в ума ми. И когато затворя очи, ги виждам там. Затова се страхувам.

За момент Конрад не можа да направи нищо друго, освен да кимне. После каза:

— Сериозна работа.

— Знам. И не мога да заспя.

— Хм. — Конрад замислено почеса брадичката си. — Ами ако ти изпея песничка?

— Не можеш да пееш, татко.

— О, да, забравих. Добре, чакай да помисля.

Отново се почеса по брадата. Дъщеря му го наблюдаваше сериозно. Мо попи още една сълза.

— Добре — най-после каза Конрад. — Сетих се. Ще прогоним чудовищата.

Джесика подсмръкна.

— Как можеш да прогониш чудовищата, ако са само в ума ми?

— Съвсем просто — отговори Конрад. — Но това ще ти струва сто двадесет и пет долара на час, ясно ли е?

— Ясно.

— Добре тогава, затвори очи.

— Но тогава виждам чудовищата.

— Трябва да ги виждаш, за да можем да ги прогоним, нали?

Тя кимна и затвори очи.

— Виждаш ли ги? — попита Конрад.

Джесика кимна отново.

— А сега си представи една факла.

Джеси отвори очи.

— Не знам какво е това.

— Пръчка с огън върху нея.

— А, добре — съгласи се тя и затвори очи. — Добре.

— Сега размахай факлата към чудовищата.

— Защо?

— Защото Франкенщайновците мразят огън. Винаги бягат от него.

— Откъде знаеш?

— Гледал съм филма.

— Добре.

— Сега пъхни факлата в лицата им. Виждаш ли ги да бягат?

Бавно, все още със затворени очи, Джесика започна да се усмихва.

— Да — извика тя. — Да!

Конрад се наведе и я целуна по челото.

— Лека нощ, скъпа — прошепна той.

— Лека нощ, татко.

Конрад се върна във всекидневната. Агата вдигна лице към него и поклати глава.

— Ти си моят герой — каза тя.

— Защото прогонвам въображаеми чудовища?

Тя се усмихна.

— Ами така си изкарваш хляба.

Тази нощ Конрад се люби с Агата, притеснен от свиреп копнеж.

Никога не беше правил любов с друга жена. Беше ги заглеждал по улиците. Беше си фантазирал за тях. Представяше си ги голи и обзети от желание към него. В началото на пролетта имаше дни, когато си мислеше, че ще умре, ако не обладае някое младо същество, което минава покрай него в новата си пъстра рокличка. Но накрая винаги се спираше на Агата. Привличаха го очите й, развеселени и подканящи. Гърдите й, които го караха да мечтае за отдавна отминалите дни. Начинът, по който тя изстенваше, когато свършваше, и очите й се изпълваха със сълзи. За него това беше повече от достатъчно.

Тази нощ обаче болката и копнежът не изчезваха. Целуваше я и шепнеше името й. Пръстите й галеха врата му и се забиваха в гърба му. А той се чувстваше кух и празен и едва ли не тъжен, сякаш бе пропуснал нещо в живота. Нещо, което желаеше отчаяно, но никога не можеше да притежава.

Агата изви гръб и си пое дълбоко дъх. Очите й се напълниха със сълзи. А Конрад усети паникьосано как ерекцията му спада.

Инстинктивно почувства какво трябва да направи. Затвори очи и промърмори:

— Аги, обичам те.

Но мислеше за Елизабет. За бялата й плът, за розовината по бузите й. За внезапната голота на малките й красиви гърди, когато бе разтворила разкопчаната си риза.

„Не искаш ли да ме докоснеш?“

Съпруг и съпруга свършиха заедно и останаха да лежат плътно прегърнати.

Беше точно десет. Конрад го знаеше много добре, макар очите му да бяха затворени. Чуваше как господин Плоткин плюе.

Лио Плоткин, пенсиониран търговец на дрехи, живееше в апартамента над семейство Конрад. Беше нервен стар евреин и не бе проговорил и една дума на Конрад, откак го бе видял да внася коледна елха в асансьора. Всяка нощ, точно в десет и една минута, Конрад и Аги го чуваха да плюе. Звуците от силната му кашлица долитаха през отдушника на банята му в тяхната. Конрад наричаше ритуала „Давенето в десет“. Човек можеше да си настрои часовника по него.