Андрю Клаван - Нито дума

Във всеки случай му беше приятно да посещава музикалното училище заедно с дъщеря си. Радваше се за нея и дори леко й завиждаше — с благородна завист. Седеше с кръстосани крака на дървения под в залата за танци, широко помещение с огледала по стените. Децата с цигулките се струпваха в кръг около усмихнатата млада жена, която ги учеше. А после започваха да свирят „Блести, звездичке“, „Кажи на леля Роди“ и „Песента на вятъра“. Конрад гледаше дъщеря си и кимаше одобрително. Знаеше, че лицето му винаги трябва да изразява одобрение, тъй като Джесика го поглеждаше от време на време, докато свиреше. Хвърляше му крадешком бърз поглед, забелязваше кимането му и се усмихваше доволно.

Но днес мислите му се лутаха разсеяно и непрестанно се връщаха към кошмара и момичето. Все още го изпълваше гнусният страх, който бе изпитал над гроба. Спомняше си го прекалено добре. Той го накара да се сети за студената тръпка, пропълзяла по гърба му, докато Елизабет Бъроуз описваше майка си.

„От празните й очи ще изпълзят червеи.“

Тръпката на нерационалното съмнение. Притеснението от срещата с лудостта.

Джесика го погледна и той кимна и се усмихна. Групата свиреше „Елате, мънички дечица“, една от трудните мелодии за начинаещи. Миналата седмица Джесика бе една от онези, които трябваше да седят и да слушат, докато по-напредналите я свиреха, но оттогава се бе упражнявала усърдно и сега, докато няколко деца още седяха, тя свиреше заедно с другите. Конрад й намигна весело. Джеси прикри усмивката си и се съсредоточи върху цигулката.

Конрад продължи да я гледа, но разсеяно. Отново се замисли за Елизабет.

„Искат да извадят майка ми… Тайният приятел се ядоса… направо побесня.“

Конрад от опит знаеше, че винаги когато навлезеш в света на лудостта, по гърба ти пропълзяват ледени тръпки. Все едно че навлизаш в непозната територия и внезапно стъпваш в плаващи пясъци…

„От очите й ще излязат червеи… и от плътта й ще се покажат костеливи пръсти…“

После се озоваваш в подземна джунгла, място със зловещи сенки и страшни вампири, които протягат ръце към теб от блатата.

„Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…“

И все пак този свят, тази джунгла, е направен от същите материали като твоя. Логиката му е също така завършена. Оформящата го ръка е също така авторитетна, ненадеждна и непозната. И затреперваш, тъй като това ти напомня, че ти също си живял в невежество, което може би граничи с лудостта.

„Тайния приятел направи нещо лошо. Затова съм тук.“

Песента свърши. Конрад се усети навреме и поздрави Джесика с вдигнат палец. Тя подскачаше на пръсти и се смееше, доволна от постижението си.

— Разкажи ми още нещо — каза й той. — Разкажи ми за Тайния приятел.

Беше планирал да се види с Елизабет не по-рано от сряда. Но господин Блъм, пациентът му за четири и половина, бе повален от едно от многобройните си заболявания, които му помагаха да си обясни защо жена му му е изневерила и го е напуснала, и сутринта му се обади да отмени сеанса. Конрад импулсивно се обади на госпожа Холиуей, пациентката за пет и половина, и уреди да се види с нея в седем часа във вторник, така че вечерта му се оказа свободна. После почти изненадано откри, че шофира към клиника „Импелитери“.

Намери Елизабет в същото състояние като в петък. Носеше същите дрехи и седеше на стола до прозореца, отпуснала ръце в скута си и вперила поглед в далечината. Сакс му каза, че след сеанса си с него не е проговорила. Но ядяла сама и ходела до тоалетната, макар че след това се връщала на стола си. Сакс не бе искал да рискува да я разстрои отново, затова бе наредил на помощниците си да я наблюдават, но да не я закачат, освен ако тя не поиска нещо. Конрад реши, че този път Сакс е проявил невероятна интелигентност и чувствителност. Този кретен очевидно имаше огромно желание да се справи със случая.

Конрад не очакваше много. Беше доволен, че пациентката е нарушила мълчанието си заради него, но смяташе, че му предстоят седмици на параноично и смахнато бърборене. Съмняваше се, че ще успее да постигне нещо повече.

Все пак, когато влезе в стаята, Елизабет го погледна. Не се усмихна, но очите й проблеснаха доволно.

Той извади касетофона от джоба си, натисна червеното копче и го остави на масата. После сложи стола си пред Елизабет и го възседна като миналия път. Усмихна се и я попита:

— Как си днес, Елизабет?

Тя впери очи в него, после бързо ги отмести. Не отговори.