Андрю Клаван - Нито дума

Смяташе, че се издига към нови нива на съзнание. Но до деня, когато майка му умря, а той почти ослепя, не осъзнаваше, че всъщност си губи разсъдъка.

— Поне тогава си мислех, че знам нещо — каза Конрад, сложи ръка на бузата на Аги и се вгледа в сините й очи. — Тези хора, моите пациенти… Мъртвите им деца, парализите им… имам предвид, толкова е ужасно, Аги. Това е нещо… просто нещо лошо, в което няма нищо добро. Можеш да говориш за Господ или просветление, или катарзис, или дори политика колкото си искаш, но истината е, че всичко това е скапано и не можеш да го обясниш. Не можеш да намалиш болката, нито да я премахнеш. Децата умират, а хората са съсипани и това е ужасно. А когато ме погледнат и кажат: „Благодаря ви, докторе, сега мога да живея с това“, се чувствам виновен. Струва ми се, че и аз съм ги прекарал. Искам да кажа — как биха могли да живеят с това? Как може отново нещо да има значение за тях? Как въобще могат да погледнат живота, за бога?

Аги вдигна очи към него и се усмихна.

— Как могат ли?

Конрад затвори очи и въздъхна.

— Как въобще някой би могъл? Как аз самият бих могъл?

Замълчаха. После Аги пак го целуна и го погали по врата.

— Това е много важен въпрос — каза тя. — Хайде да се чукаме.

Конрад заключи външната врата за през нощта, спусна резето и веригата. После зачака Аги в спалнята, застанал до прозореца.

Спалнята не беше голяма като всекидневната. Аги бе успяла да я раздели само на две части. В първата, близо до вратата, бяха чертожната маса и столът на Аги. Чертежи, рисунки и проекти бяха разпилени по масата или струпани на пода до стената. Веселата корица на „Хвърчилото на Сам“, акварелните илюстрации на „Ден с Дядо Коледа“ и „Преброй зайчетата“, както и други, едва започнати, също лежаха на масата.

В другата половина на спалнята бяха леглото и телевизорът. И прозорците. Сега Конрад стоеше пред тях и гледаше навън. Вече не забелязваше какво става в сградата отсреща, а мислеше за собствените си думи.

„Как могат да живеят с нещо толкова ужасно? Как могат да се изправят срещу него? Как нещо може отново да има значение за тях?“

Господи, заприличваше на шибан четиридесетгодишен невротик, разстроен от наближаващата криза на средната възраст. Ако продължаваше по този начин, сигурно скоро щяха да го открият в някой мотел в Ню Джърси в компанията на шестнадесетгодишна красавица и с абажур на главата. Защо въобще Аги трябваше да го кара да говори за тези неща? За него нямаше нищо по-неприятно от това да се чува как мрънка за…

Нещо привлече вниманието му. Светлинка отсреща. В тъмните прозорци точно срещу него. Не беше електрическа, по-скоро пламъче като от кибритена клечка. Само за миг. Оранжево пламъче. После изчезна бързо, сякаш някой си бе сложил ръката пред него или го бе духнал.

Вратата на банята зад него се отвори. Конрад погледна през рамо. Аги излезе в бялата си хавлия, която й бе прекалено голяма. Сините й очи проблясваха весело.

— Скъпа — каза Конрад, — това не е ли апартаментът, където убиха старата дама?

— Кой?

Аги, която обичаше всякакви клюки, го изгледа любопитно. После се доближи до него, а той й посочи тъмния прозорец.

— Да, той е. Апартаментът на Лусия Синклер. Или „Смърт на Парк авеню“, както го наричаме ние — верните читатели на „Поуст“. Защо?

— Някой нанесъл ли се е там?

— Не съм чувала подобно нещо. А би трябвало да го чуя.

— Хм — замислено каза Конрад. — Мисля, че току-що видях някой там да пали кибрит.

Аги сериозно поклати глава.

— Убийството стана само преди три седмици. Не вярвам, че полицията би позволила на някого да го наеме. — Тя се намръщи. — Не мога да повярвам, че някой би искал да го наеме след онова, което направиха с тази бедна жена. Във вестника пишеше, че я поддържали жива, докато…

— Съжалявам, че попитах — каза Конрад и се почука по челото. — Окото ме притеснява. Вероятно е било само отражение отнякъде другаде.

— Може би — каза Агата. — Щом не искаш да чуеш местните новини…

После с бързо и изящно движение свали хавлията и тя се плъзна в краката й. Конрад прикова очи в тялото й.

— Забрави за това — меко каза Аги. — И дръпни завесите.

Срита хавлията, приближи се до него и прошепна:

— Не знаеш кой може да ни гледа.

Психиатрична клиника „Импелитери“ се намираше на няколко пресечки от булевард „Куинс“, близо до областния затвор. Осветена от малки прожектори, тя приличаше на огромен сив куб, плаващ в тъмнината. Дъждът плющеше силно по лампите и каменната фасада на сградата. Докато шофираше към паркинга, на Конрад му се стори, че клиниката трепти от проливния дъжд.