Алън Фолсъм - Ден за изповед

Вече беше до саксиите под дървото. Тревожно се озърна и коленичи. Ръката му докосна найлонов плат и той въздъхна от облекчение. Това означаваше не само че Дани и Елена са били тук, но и че благополучно са доставили багажа, който бе решил да не носи със себе си, за да не предизвика подозрения в катедралата.

След още един поглед наоколо той стана и отстъпи в сянката на дървото. Разкопча ризата, препаса отдолу чантичката и пъхна пистолета под нея. После отново се закопча, но остави ризата отвън, за да прикрива издутината. Обърна се и слезе по стълбището. Цялата работа бе отнела не повече от трийсет секунди.

9:57, Кулата „Сан Джовани“, същият час

Раздаде се жестокото прещракване на ключалка, после вратата на апартамента се отвори и влезе Томас Кайнд. От коридора зад него надничаше Антон Пилгер. Той остана на място, докато Кайнд пресичаше стаята.

— Buon giorno, ваше преосвещенство. Разрешете.

Маршано безмълвно се отдръпна назад. Кайнд внимателно огледа стаята, после мина в банята. След малко излезе и пристъпи към стъклената врата. Отвори я и излезе на малкото балконче. Подпря се на парапета, огледа градините долу, после вдигна глава към отвесната тухлена стена под покрива.

Най-сетне Кайнд влезе отново, затвори стъклената врата и за момент се вгледа в Маршано.

— Благодаря, ваше преосвещенство — каза той.

После бързо прекоси стаята, излезе И затвори вратата зад себе си. Маршано потръпна от звука на ключалката. Вече не можеше да понася зловещото й стържене.

Извърна глава и се зачуди защо убиецът идва за трети път през последните двайсет и четири часа, като при всяко посещение върши точно едно и също.

— Когато стигнеш вратата в края, завий надясно — каза Дани, докато Елена го тласкаше през Папската стая, последното помещение от покоите на Борджиите.

Елена никога не го бе виждала толкова напрегнат и тревожен. Онова рязко обръщане в коридора пред тоалетната преди малко, настоятелният му глас сега. Вече не ставаше дума за напрежение от предстоящата задача. Това беше страх.

Отвъд вратата тя зави надясно и подкара количката по дълъг коридор. Близо до средата отляво имаше асансьор.

— Спри тук — каза Дани.

Спряха до вратата на асансьора и Елена натисна бутона.

— Какво има, отче? Станало е нещо… какво?

За секунда Дани се загледа как наоколо хората минават от зала в зала, после рязко вдигна очи.

— Итън и Адриана Хол са дошли да ни търсят в музея. Всеки момент могат да ни открият.

Изведнъж вратата на асансьора се отвори. Елена подхвана количката, но ненадейно иззад тях долетя познат глас:

— Ние най-напред, ако не възразявате.

За втори път се сблъскваха с белокосата жена и дъщеря й. Дани неволно се зачуди дали над онзи микробус не е тегнело някакво проклятие.

— Не и този път, мадам. Съжалявам.

Дани изгледа жената свирепо, а Елена побърза да го вкара в асансьора.

— Какво нахалство… — задъха се жената. — За нищо на света не бих пътувала в един асансьор с вас, сър.

— Благодаря.

Дани се приведе напред, натисна един бутон и вратата се затвори под носа на жената. Докато кабината слизаше, той бръкна в джоба си и извади ключовете, които отец Бардони му бе дал в Лугано. Избра един, пъхна го в ключалката под таблото и завъртя.

Елена видя как асансьорът подмина партера и продължи надолу. Когато спряха, вратата се отвори към зле осветен сервизен тунел. Дани извади ключа и натисна бутона за блокиране на кабината.

— Добре. Сега наляво и после надясно по другия коридор.

След петнайсет секунди пресичаха просторна машинна зала с вентилационното оборудване на музея.

10:10

Мраморен под, платнени покривала върху малките дървени скамейки, полукръгъл мраморен олтар с бронзово разпятие, таван от цветно стъкло. Личният параклис на светия отец.

Колко пъти бе идвал тук Палестрина? Да се моли насаме с папата или с още неколцина избрани гости. Крале, президенти, държавници.

Но за пръв път светият отец го канеше ненадейно да се помолят. Когато влезе, завари папата седнал на бронзовия си трон пред олтара със сведена за молитва глава.

Чувайки стъпки, светият отец се озърна. Посегна, хвана ръцете на Палестрина и го огледа с напрегнати, тревожни очи.

— Какво има? — попита Палестрина.

— Денят не е добър, ваше преосвещенство — прошепна папата едва чуто. — Мъчи ме лошо предчувствие. Страх и ужас тегнат в сърцето ми. Призори тази тревога кацна на рамото ми и оттогава не ме напуска. Не знам какво е, но вие сте част от него, ваше преосвещенство… част от този незнаен мрак… — Папата се поколеба и погледна Палестрина в очите. — Кажете ми какво е…